Окованият нарцис - Страница 196

К оглавлению

196

-Искаш ли да узнаеш как помогнах на Орландо? - попита той.

Кимнах.

-Да.

-Наистина искаш да знаеш какво му причиних?

Кимнах отново, но започна да не ми харесва начина по който забавяше нещата.

Той се усмихна и само усмивката обещаваше болезнени, неприятни неща.

-Знаеш какво казват. Разговорите си евтини. Нека ти покажа, Анита, нека ти покажа какво направих.

С това той се протегна назад към бравата, обърна я и ме дръпна към вратата отзад.

65


Стаята бе тъмна, съвършено тъмна, като да ослепееш, нищо, като пещера. Химера пусна ръката ми. Бе като да те оставят да се носиш по течението, изгубен в тъмнината. Размърдах се в мрака. Протегнах се слепешком да се хвана и докоснах нещо. Сграбчих го, опитвайки се да се хвана за нещо, каквото и да е. Тогава плътта поддаде под ръката ми и осъзнах, че е човек и не е където трябва да бъде. Бе твърде високо да бъде нечии прасец, отдръпнах се назад и нещо друго се блъсне в гърба ми. Почувствах се като малка катерича, ръце протегнати, мъчейки се в мрака и се ударих в някой друг, който се залюля, когато го одарих. Осъзнах, че каквото и да бе, то висеше от тавана. Придвижих се по-далеч от него и се изправих пред следващата изненада. Солидна маса от плът до плът ме остави да разбера, че е тяло. Крясъкът ме накара да разбера, че е жив. Ударих достатъчно силно, че мъжът се полюля отново към мен и се опитах да се отдръпна и да се освободя от тях, но ръката ми продължи да докосва тела и човешки части - хълбоци, бедра, слабини, задници. Движих се по-бързо, опитвайки се да се проправя път през гората от висящи тела, все едно ги накарах да се блъскат едно в друго. Мъжки крясък в мрака; от тона на гласа знаех, че не са жени. Една тяло ме удари достатъчно силно, че паднах и люлеещи се крака се удариха в мен. Опитах се да изпълзя далеч от тях, но те бяха навсякъде, докосвайки ме, удряйки ме, някой се плъзгаха по тялото гърба ми. Лежах долу на пада, опитвайки се да избягам, да се освободя, люлеейки ги с ръцете си, ужасена да не бъда докосвана. Пълзях по гръб, използвайки краката и ръцете си да се опитам да мина под тях, но височината им бе различна и не можех да се освободя от тях.

Почувствах викът ми да се натрупва в гърлото ми и знаех, че ако изкрещя само веднъж, ще продължа. Ръката ми се озова в локва от нещо топло и гъсто, и това ме спря. Дори в мрака знаех какво чувство има кръвта. Това сигурно бе точката, където повечето хора определено биха започнали да крещят, но някак си усещането за кръвта ме успокои. Познавах кръвта и да я оставя да кърви, докато човека не умре. Притиснах ръката си в този все още топла локва и това ме стабилизира.

Излегнах се на пода с топлата ми ръка в кръвта и главата ми лежаща в един господ знае какво, и се научих отново да дишам. Ако лежах много мирно и не се опитвах и да се движа, краката не ме докосваха, нищо не ме докосваше. Така че лежах в мрака и затворих очи, и се опитах да използвам останалите си сетива, защото очите ми бяха безполезни. Имах доста добро нощно виждане, но дори котка се нуждае от някаква светлина, а тук нямаше нещо, нищо освен мрак.

Веригите изскърцаха, докато телата още се люлееха над мен. Имаше малки пролуки за влизане на въздух. Топла капка падна на бузата ни. Цялото това движение бе причинило ново кървене на някой. Задържах очите си затворени и се насилих да стоя мирно, дори при дишането. Един мъж изкрещя:

-Господи, Господи, Господи! - отново и отново, колкото бързо можеше да се поеме дъх.

Бе загубил разсъдъка си и не го винях. Аз самата се бях приближили много, а не бях увиснала гола от тавана, кървейки.

Гласът на Химера се появи от тъмнината.

-Млъкни, млъкни мамка му!

Мъжът спря да крещи почти веднага, но дъхът му се появи на пресекулки, все едно трябваше да издаде някакъв звук.

-Анита - каза Химера, - Анита, къде си?

Дори той не можеше да вижда в тази чернота и мирисът на кръв, пот и плът добре замаскираше миризмата ми. Страхотно, той не знаеше къде съм. Пожелах си да можех да помисля за нещо добро да направя с тази информация. Но просто лежах в мрака на пода, ръцете ми в локва изстудяваща се кръв, още една топла капка кръв удари гърдите ми и не направих нищо. Всичко, което трябваше да направя е да остана, докато се появи подкреплението. Опитах се да говоря с Химера и това не се получи добре. Опитвам с тишина.

-Анита, Анита, отговори ми.

Не отговорих. Ако искаше да ме открие можеше просто да запали проклетата лампа. Помислих, че искам малко светлина. Но после си помислих, че може би не искам наистина да видя какво бе надвиснало над мен в тази стая. Може би е един от тези знаци, дето проблясват в ума ми, от тези дето никога не разпознаваш. Но аз наистина исках да видя, почти всичко. Лежах в мрака, по начина, по който се прегръщах под завивките като дете, уплашено от мрака, уплашено от това, което не можех да видя. -Отговори ми, Анита!

Той изкрещя този път, рязък глас.

Мъжки глас над мен.

-Отговори му ако можеш, не искаш да ти бъде ядосан.

Друг мъж издаде звук като задавящ се смях. Прозвуча тънък, все едно имаше кръв в устата и гърлото си.

Мракът бе пълен с гласове казващи:

-Отговори му, отговори му.

Бе сякаш вятъра е открил глас и ми даваше инструкции в мрака.

Още една капка кръв падна на гърдите ми и започна да се плъзга надолу по кожата ми. Не я избърсах. Не помръднах. Бях уплашена от всяко движение, което би подсказало на Химера къде съм и не исках това.

-Млъкнете!

Химера изкрещя и го чух да се придвижва по-бързо из стаята. Гласовете над мен замлъкнаха. Но все още можех да ги почувствам да висят като тежест над мен като каменен таван притискащ се към мен. Поех си дълбоко дъх, бавно го изпуснах. Клаустрофобията ми се опитваше да крещи в главата ми, че не можех да дишам, но това бе лъжа. Мракът нямаше тежест; страхът говореше. Ако Химера искаше да ме остави да лежа в мрака следващия час докато дойде помощта, щях да го оставя.

196