Окованият нарцис - Страница 201

201

Химера клекна над змията, прегръщайки го в ръцете си. Извърнах поглед към където бяха Мика и Чери. Предната част на тялото на Чери бе кървава панделка, все едно бе прекарал нокти през всяка част от нея, колкото може по-дълбоко, колкото може повече вреда да причини за възможно най-малко време. Разкъсаните й гърди се повдигнаха и се почувствах като обезумяла; тя бе жива.

Тялото на Мика бе отворено все едно нещо бе излязло през него от стената отзад. Вътрешностите му се мърдаха като нещо отделно и живо. Можех да видя неща в тялото му, който не трябва никога да виждат дневна светлина. Той изтръпна, тресейки се срещу оковите.

Изкрещях и нещо в паниката му ме отвори обратно за Ричард. Той лежеше на пода долу и умираше, и повече от това почувствах, че в това, че се е предал бе наранило вълците. Той бе техния Улфрик, тяхното сърце и глава и волята му бе слаба, и това ги бе направило слаби. Хиените и получовека, който мислеха за Химера, се биеха за това, в което вярват, или бият за тези, който обичат. Вълците нямаха нищо освен волята на Ричард да умре.

И знаех в този миг, че ако той умре така няма да сме само Жан-Клод и аз, които щяхме да го последваме, щяха да са всички вълци. Нещо бе тръгнало ужасно погрешно с плана на Бахтус и Зак. Хиените и полухората побеждаваха нашата група. Всички те, всички те щяха да умрат.

Изкрещях отново и Химера бе пред мен, с една ръка сграбчил ризата ми, ноктите му разкъсваха плитки рани по горната част на гърдите ми. Той дръпна другата си ръка назад и времето се забави. Имах цялото време на света да реша какво да правя, и все пак, нямах никакво време. Почувствах дишането на Ричард в гърдите му, почувствах го да започне да умира. Тялото на Мика трепна още веднъж, после стана много спокоен. Изкрещях, без думи, протягайки се за нещо, нещо да ги спаси. Силите ми дойдоха, моята сила и едното нещо, което можех да направя да ги спася всички. Бе едно от най-лошите неща, който някога съм виждала да правят, но не се поколебах.

Не извиках силата си - нямаше време. Аз станах силата си. Тя преливаше, през мен, инстинктивно, изливайки се от ръцете ми. Докоснах с една ръка косматата ръка, която ме държеше, после блокирах другата му ръка, докато се приближаваше към мен със стремглаво движение. Блокирах удара и прекарах свободната си ръка над ръката на Химера, така че и двете ми да докосват неговите ръце. Момент достатъчен за мен, достатъчно докосване за него, повиках силата, която научих в Ню Мексико. Когато вдигах зомби вливах енергия в трупа, помагайки на това, което е в гроба да бъде солидно и истинско. Това бе обратно. Взимах енергията, изсмуквайки я, карайки лъва да бъде по-малко истински, по-малко жив.

Козината изтръпна под ръцете ми, докато не докоснах човешка кожа. Бе тялото на Орландо Кинг, което падна на колене пред мен. Очите на Орландо в сиво се издигнаха ужасени търсейки лицето ми, умолявайки ме, може би. Но никога не ме помоли да спра и в действителност, не бяха сигурна, че знаех как да спра.

Той започна да крещи точно преди кожата му да започне да бяга в прави линии, като да видиш десетилетия да го застигат изведнъж. Хранех се от него, хранех се от същността му, хранех се от това, което е. То мина през тялото ми, изтръпвайки по кожата ми, потапяйки се в костите ми, предизвиквайки вълна от радост през всяка фибра на съществото му и отвън. Почувствах енергията да отива към Мика, надолу по линия, която ме накара да искам да го докосна всеки път, когато е близо. Силата откри Ричард и го накара да диша. Премина отвъд всичките вълци и те вече не бяха зависими от пречупената воля на Ричард, те бяха мои и аз исках да живея. Исках всички ни да оживеем. Можем да оживеем. Можем да оживеем и враговете ни да умрат. Аз поисках това. Аз направих така. Използвах живота на Орландо Кинг да изпълня леопардите си, вълците си и в далечината, вампирите си, с воля. Воля да живеят, да се бият, да оживеят.

И през всичко това, Орландо Кинг крещеше. Той крещеше докато тялото му се отдръпваше от ръцете ми. Кожата му бе като мръсна залепяща се хартия върху скелет, когато най-накрая го пуснах. Той падна на една страна, това огромно тяло се превърна в нещо леко като въздух, но все още крещеше. Един огромен ужас на този звук един след друг, и не почувствах съжаление. Чувствах само прилива на сила, като полета на птичи криле вътре в главата ми.

Мика бе зад мен в черната, космата форма на леопард в полу-човешка форма. Центърът на тялото му бе цял, излекуван, само частично заради преобразяването му. Огромен петнист леопард с размера на пони мина покрай нас, съскайки срещу това, което бе останало от Орландо. Чери бе цяла в косматото си наметало, дори нямаше кръв.

Трябва да съм стояла там по-дълго отколкото мислех, извличайки живота на Орландо Кинг. Достатъчно дълго за тях да разкъсат оковите, достатъчно да се преобразят и излекуват. Увисналите мъже също променяха форма. И с тази промяна, те счупиха оковите си, излекувайки по-голямата част от причиненото им и паднаха на земята в петна козина и нокти. Те душеха каквото е останало от Орландо. Издаваха странни лаещи звуци, докато нещото продължаваше да крещи.

Гласът на Мика се появи космат, груб от новата му форма.

-Очите ти са като нощно небе изпълнено със звезди.

Не ми трябваше огледало да знам какво имаше в предвид. Очите ми бяха черни, плуващи и тъмни с далечния блясък на звезди в тъмнината. Очите на Обсидианова пеперуда бяха такива и очите ми бяха огледално отражение на нейните, след като ме докосна със силата си.

Далечната врата се отвори и вълците нахлуха. Шанг-Да и Джамил придържаха Ричард между себе си. Той все още бе в човешка форма, все още отказвайки да се промени и помоли силата да го излекува.

201