Окованият нарцис - Страница 74

- Какво си ми причинил?

- Първо си помислих, че не си вампир и няма да бъде истински глад. Но гледайки те днес, разбрах, че е както бе при мен. Трябва да се храниш. Не трябва да отричаш себе си. Да го сториш, би значило лудост, или по-лошо.

- Не. - казах.

- Ако бе устояла на преимуществата на Нимир-Радж, тогава бих могъл да кажа, че силната ти воля ще го победи. Ако бе устояла на желанието да се храниш от Натаниел, бих казал, че си го овладяла. Но ти се храни от него.

-Не правих секс с Натаниел.

-Не. И не бе ли това, което прави , по-задоволяващо за част от теб, отколкото би било едно проникване ?

Започнах да казвам не и спрях. Все още можех да почувствам плътта на Натаниел в устата си, докосването на кожата му под ръцете си, вкуса на кръвта му върху езика си. Споменът върна глада върху мен като топла вълна. Не просто страстта, но жаждата за кръв на Жан-Клод и звярът на Ричард - или моят звяр - искащ да направи това последно ухапване и наистина да разкъса плътта, без преструвки, без задръжки.

Имах ужасна идея.

- Ако се откажа от единия си глад, другите стават по-лоши, нали?

- Ако се откажа от страстта, се нуждая от повече кръв и обратното е истина.

- Аз нямам само твоята жажда, Жан-Клод, имам и звяра на Ричард - или моя. Искам да разкъсам Натаниел. Искам наистина да се храня от него, както едно животно би. Това също ли ще стане по-лошо?

Лицето му възвърна внимателните си, неутрални линии. Сграбчих го за раменете, разтърсих го.

- Не! Без повече криене. Ще стане ли по-зле?

- Няма как да знам със сигурност.

- Без повече игри. Ще стане ли по-зле?

- Така мисля.

Гласът му бе много нежен, когато го каза.

Отстъпих назад от него, опирайки дъската, взираща се в него, очаквайки го да каже „съжалявам, шегувам се”, но той просто срещна очите ми. Взирах се в него, защото не исках да видя ничие друго лице. Ако видех съжаление, може би щях да се разплача.

Ако видех страст, щеше да ме ядоса.

Най-накрая казах:

- Какво ще правя?

Нямаше никаква интонация в гласа ми, просто продължителна умора.

- Ще се храниш и ние ще ти помогнем. Ще те пазим.

Най-накрая погледнах другите. Всяко лице бе или внимателно неутрално, или в случая на Натаниел, вгледано надолу в леглото, все едно не ми вярваше да видя очите му.

Умно от негова страна.

- Добре, но мисля, че може да се справим по-добре от кондоми.

- Какво имаш в предвид ma petite?

- Натаниел може да си сложи шортите и аз ще си намеря гащите.

- Мисля, че това...

Вдигнах глава и Жан-Клод млъкна.

- Може да ги поставям под дрехите си, просто за всеки случай, но знам, че ако кажа на Натаниел да не... тогава той няма.

Взрях се в Джейсън.

- Ще бъда добър. - каза той.

- Не се боя, че Натаниел няма да ти се подчини, ma petite.

Нотката му в гласа му ме накара да погледна от лицето на Джейсън, към неговото.

- Какво имаш в предвид?

- Тревожа се, че той наистина ще направи всичко, което му кажеш.

Гледахме се взаимно в продължение на няколко мои сърцебиения. Разбрах какво имаше в предвид сега. Не бяха момчетата, на които той не вярваше, бях аз. Бих искала да кажа, че никога няма да поискам от тях - никой от тях - да ми направи това, но имаше нещо в очите на Жан-Клод, някакво знание, някаква тъга, което ми пречеше да го кажа.

- Колко контрол ще изгубя? - най-накрая попитах.

- Не знам.

- Наистина се уморих да те чувам да казваш това.

- И аз да го казвам.

- Нашите pomme de sang си взимат дрехите и твоите и се храним.

И колкото и да го мразех, колкото и да исках да го отрека, знаех, че е прав. Опитвах се да не бъда социопат, защото ме правеше чудовище. Просто не знаех какво казвам. Трябваше да се храня от хора, страст вместо кръв и плът, но все пак бе хранене. Бивайки социопат, започваше да звучи не толкова зле.

18

По някое време през процеса на обличане, дойдох на себе си. Останах до рамката на леглото, робата на Ашър бе сигурно завързана над червената ми пижама, лицето ми обърнато, притиснато към дървото. Контролът бе сърцевината на това, което мислех, че съм. Можех да го направя или да не го. Трябваше да опитам и да оставя това да отмине, защото да не правя нищо... Не можех да не направя нещо.

Леглото се раздвижи и само усещането на мъжете, движещи се около леглото, бе достатъчно да стегне тялото ми, учести пулса ми. О Господи, помогни ми. Не може да е истина. Боях се да свърша като вампир. Бях близо много пъти, но никога не съм мислила, че ще стане така. Бях жива, още човек, но гладът, надигнал се вътре в мен, като някакъв могъщ звяр, опитващ се да намери пътя си извън мен и всичко, което го държеше далеч от повърхността, бяха пръстите ми, навиращи се в раната, челото ми притиснато срещу резбата. Не бях сигурна кой глас е по-плашещ. Но агдеиг ги оцветяваше всички, без значение дали задувах за плът или кръв, сексът бе във всички тях. Не можех да ги разделя и това си бе страшно само по себе си.

Почувствах някой да пълзи към мен и знаех без да поглеждам, че е Жан-Клод. Можех просто да го почувствам.

- Мa petite, всички сме готови, само теб чакаме.

Проговорих с лице все така притиснато към дървото, прътите ми вкопчени в него:

- Добре тогава, трябва да се справите без мен.

Почувствах ръката му, протягаща се над рамото ми, и казах:

- Не ме докосвай!

- Мa petite, ma petite, бих променил това ако можеш, но не мога. Трябва да се справяме с това, което имаме.

Това ме накара да го погледна. Лицето му бе толкова близо, очите, това наситено среднощно синьо, косато му като черен ореол около бледото му лице. Съзрях друго лице, също толкова бледо, толкова перфектно, с тъмна коса, но с наситено кафяви очи като тъмен абанос. Те пораснаха в полезрението ми, докато светът ми не се удави в тъмния мед на очите Й, все едно излято над очите ми, над кожата ми, над тялото, докато не ме изпълни, и когато повдигнах очи към загриженото лице на Жан-Клод, ръката му върху моята, видях нещо близко до ужас в очите му.