Окованият нарцис - Страница 9

Имаше и още една защита, която добавих. Метафизическите щитове са в различни вариации. Можеш да се защитиш с почти всичко: метал, камък, растения, огън, вода, вятър, земя и така нататък.

Всеки има различен щит, защото се избират индивидуално. Трябва да работиш за личното спокойствие на ума си. Може да има два медиума, като и двамата да използват камък, но щитовете няма да са същите. Някои хора просто си представят камък, мисълта за него, есенцията му и това е достатъчно. Ако някой се опита да ги атакува, те са в безопасност зад твърдият камък.Другият медиум може да вижда каменна стена, като градинска стена около стара къща и това би било същото нещо.

За мен щита беше като кула. Защитаването е като мехур, който те покрива напълно, точно като кръга на сила. Винаги съм разбирала това, когато вдигам мъртвите, но за да се защитя, трябва да си го представя в главата си. Така че си представих каменна кула, напълно затворена, без прозорци, без пукнатини, гладка и тъмна и само аз можех да позволя на някой да влезе или излезе. Говоренето за защитаване, винаги ме е карало да се чувствам, сякаш съм се побъркала и споделям заблудите си. Но работеше, а когато не се защитавам, неща се опитват да ме наранят. Не беше до преди две седмици, когато Мариан разбра, че не разбирам нищо от защитаване. Мислех, че е от значение просто колко е могъща аурата ти и колко можеш да я подсилиш. Тя каза, че единствената причина, поради която съм успяла да се справя толкова дълго, е че просто съм толкова могъща. Защитаването излиза извън аурата, като допълнителна защита. Най-вътрешната защита е здравата аура. Да се надяваме, че до края на нощта и моята ще е здрава.

Завих на ъгъла и открих редица от, хора наредили се по протежение на блока. Страхотно, точно от каквото се нуждаех. Не спрях на края на опашката, продължих да вървя към вратата, надявайки се че някой е казал на охраната да ме пусне, когато дойда. Нямах време да чакам всичко това. Бях наполовината на опашката, когато една фигура се открои и ме повика по име.

Отне ми секунда да разпозная Джейсън. Първо, той бе подстригал бебешко русата си коса късо, като бизнесмен. Второ, той носеше чисто сребърна мрежеста риза и по-голямата част от панталоните изглеждаха сякаш от същият плат. Само тънка линия от плътно сребърно минаваше над слабините му. Облеклото толкова хващаше окото, че ми отне момент да разбера, просто колко очевидни бяха дрехите. Това, което наистина виждах не беше сребро, а кожата на Джейсан, блестяща през мрежест плат.

Накарах се да погледна лицето му, защото все още клатех глава за облеклото му. Дрехите не изглеждаха удобно, но разбира се, Джейсън рядко се оплакваше за дрехите си. Той беше както обличан от Жан-Клод, така и негова сутрешна закуска. Понякога бодигард, понякога донор. Кой друг можеше Жан-Клод да накара да стои на студено, почти гол?

Очите на Джейсън изглеждаха по-големи, по-сини, по някакъв начин без всичката коса да отвлича вниманието ти от очите. Лицето му изглеждаше по-старо с къса коса, костната структура по-чиста, и разбрах, че Джейсън беше опасно близо, до линията между сладък и красив. Той беше на деветнадесет, когато се срещнахме. Двадесет и две му отиваха повече. Но облеклото, не можех да направя нищо друго освен да се усмихна.

Той също ми се ухили. Мисля че и двамата бяхме щастливи да се видим един друг. Оставяйки Ричард и Жан-Клод, оставих и хората им. Джейсън беше член на глутницата на Ричард и домашният вълк на Жан- Клод.

- Изглеждаш като мъж, излязъл от порнографски филм. Ако не носеше дрехи на уличник, може би щеше да получиш прегръдка - казах.

Усмивката му стана дори по-широка.

-Предполага се, че съм облечен за наказание. Жан-Клод каза да те изчакам и да те вкарам вътре.

-Малко е студено за тези дрехи, не е ли?

-Защо мислиш, че седя дълбоко в тълпата? - Той ми предложи ръката си. - Може ли да ви ескортирам навътре, моя лейди?

Поех ръката му с лявата си ръка. Джейсън сложи свободната си ръка върху моята. Облеклото беше толкова леко, колкото изглеждаше, сърбеше ме там, където се допираше до ръката ми.

Джейсън ме бе оставил да водя, трябваше да поглеждам към него. Платът покриващ слабините му ставаше на тънка каишка отзад, незакривайки почти нищо от дупето му.

Горнището му не беше закачено за панталоните, така че докато се мърдаше се показваше от време на време и стомаха му. Всъщност горнището беше достатъчно свободно при раменете, че когато подхвана ръката ми, откри гладкото си бледо рамо. Музиката ме удари като великанска плесница на вратата. Беше почти като стена, през която трябва да преминем. Не очаквах „Окованият Нарцис” да е клуб за танцуване. Но освен, че дрехите са малко по екзотични, и най-вече в кожа, изглеждаше като всеки друг клуб. Мястото беше голямо, леко осветено, тъмно в ъглите, с прекалено много хора, притискащи се в малко пространство, движеха телата си като обезумели, на музика която беше прекалено силна. Захвата ми се стегна съвсем малко върху ръката на

Джейсън, защото винаги се чувам малко объркана на места тези. Поне за няколко минути. Сякаш се нуждаех от дълбока стая, между външният и вътрешният свят, момент в който можеш да си поемеш дълбоко дъх и да се приспособиш. Но тези клубове на са замислени да ти дадат време. Те просто те обсипват със сетивно претоварване и смятат, че ще оцелеете.

Говорейки за сетивно претоварване, Жан-Клод стоеше близо до стената от едната страна на дансинга. Дългата му черна коса падаше на къдрици около раменете му, почти до талията му. Не си спомням косата му да е била толкова дълга. Главата му не бе обърната към мен, гледаше танцьорите, така че не можех наистина да видя лицето му, но ми даде време да разгледам останалата част от него. Беше облечен в черна винилова жилетка, която изглеждаше сякаш е излята по него. Оставаше ръцете му голи и разбрах, че никога не съм го виждала да носи нещо, което да оставя ръцете му голи. Кожата му изглеждаше невероятно бяла срещу лъскавият черен винил. почти сякаш светеше с вътрешна светлина. Знаех че не бе така, въпреки че бе възможно. Никога не би се принизил, да показва такава сила на публично място. Панталоните му бяха направени от същият лъскав винил, който правеше дългите линии на тялото му да изглеждат сякаш са потопени в течен винил. Винилови ботуши високи малко над коленете, блестяха сякаш са били лъскани. Всичко в него блестеше, тъмният блясък на дрехите му, блестящата белота на кожата му.Тогава рязко се обърна, сякаш можеше да усети, че го гледам.