Окованият нарцис - Страница 101

101

Силата се изля през него, когато се бори с нея. Опита се да се защити, но не можеше да се защити от това. Не бе това, че бях достатъчно сила да го накарам. Не се опитах да го притисна. Бе повече като че силата го разпозна и нещо, може би неговия звяр, отговори на силата. Бавно обърна погледа си към мен и погледът на лицето му бе болезнен. Не

болеше, бе топло, приятно и плашещо.

Силата растеше, стеснявайки се и стеснявайки си, докато не изпълни въздуха около нас. Клаудия каза:

- Какво по дяволите правиш?

- Свързване. - каза Рафаел, докато издърпваше двата плъхолака от кръга ни.

В секундата, когато ги нямаше, кръгът се стесни и бе като налягането на буря; ушите ми щяха да изпукат, докато напрежението във въздуха се променяше.

Мика застана пред мен. Другите образуваха кръг около нас сякаш някой им бе казал хореографията. Гледахме се един друг и протегнахме ръка един към друг. Бе трудно да се придвижа напред, сякаш въздухът бе солиден и трябваше да си проправим път през него. Пръстите ни се докоснаха и ръцете ни се преплетоха, бързо, лесно, като риба изскачаща от водата във въздуха. Преплетохме се, ръцете ни, телата ни напълно се докосваха, сякаш можехме да влезем в тялото на другия като през отворена врата. Устата му покри моята и силата бе там, дишаща, пулсираща, гореща срещу устните ми. Опитах се да бъда изплашена. Опитах се да отстъпа назад, но не исках. Сякаш част от мен, която дори не знаех, че съществува, командваше и никакъв здрав разум или съмнения, можеха да я спрат.

Не бе целувка, бе разтапяне. Силата премина като пареща вълна от устата му в моята, от моята уста в неговата. Можех да почувствам другите, като линия от горещина минаваща като зъбците на колело и Мика и аз бяхме главината на това колело. Силата премина през всички ни, напред и назад, течност, изгаряща, растяща, растяща и разтапяща се. Разтапяйки прегради, линиите, която ни разделяха като хора. Бе като че ли тялото на Мика и моето бяха врати и ние влязохме едни в друг, по-близко отколкото плътта можеше да докосне, по-близко отколкото биенето на сърцата, и почувствах зверовете ни минаващи през нас, покрай нас, като че ли двете големи животни ни свързваха като въже минаващо през плътта ни, кожата ни, умовете ни. И зверовете преминаха навън, пътувайки по тези линии от сила и влязоха във всеки един от останалите. Почувствах го като физически удар, почувствах ги да се борят, докато двойните ни зверове пътуваха в гръд и милваха техните зверове. И зверовете ни се прибраха у дома в гореща вълна, като да стоиш по срещата на голям открит огън, но също така бе радост като нищо, което някога съм чувствала. Бях хваната в тази вълна от сила, свързана с всички останали.

Видях Джина завързана за легло, с мъж над нея, като сянка, някакво зло, което силата не можеше да види ясно; Мърл покрит с рани и кръв, закачен на стена, ридаейки; Калеб останал сам, покрит с кръв, блуждаещи очи; Ноа бягащ надолу по коридор, викове го преследваха, карайки го да бяха по-бързо; Чери да лежи в огромна купчина топли тела, до Зейн, Натаниел и мен; спомена на Зейн бе седейки на кухненската ми маса ядеейки, смеейки се с Натаниел; Вивиан лежеше в ръцете на Стивън в леглото им; споменът на Натаниел бе за мен, маркирайки гърба му, но чувството за удоволствие, което получих от него бе по-силно от усещането за секс, сякаш огромно бреме бе свалено от плещите му; и аз видях Грегъри завързан за китките и глезените зад гърба си, с кърпа на устата, завързани очи, ужасен. Лежеше гол в легло от кости. Знаех, че това не е спомен, това се случва в момента на Грегъри. И можех да го вида, да почувствам ужаса му и все пак да не знам къде е той.

Силата се пусна над всички си като вълна от тъпка на кожата, свързани нерви, сякаш всички влизахме в странна стая и изведнъж осъзнаеш, че всичко вътре ти е познато, всеки ъгъл от стаята бе ключ към сърцата ни и думата, която ми дойде на ум, бе дом. Мика пръв се отдръпна, тресейки се. Аз плачех и не помнех кога съм започнала. Чух други хора да плачат в мрака и погледнах отвъд нас и открих, че не бяха само нашите хора. Някой от плъхолаците плачеха, лица обърнати към нас с нещо като страхопочитание или страх, в очите им.

Нещо ме накара да погледна отвъд всички тях, към края на гората. Ричард стоеше без риза, облечен в нищо друго освен дънки и някакви обувки. Гледката на него, обрисуван в звездна светлина и сенки, ме накара да затая дъх, не защото бе красив, а защото го исках - това винаги се отнасяше за Ричард - но защото със сигурност, но не за първи път, див. Не е неговия гняв, който го правеше различен. Видях го на края на дърветата, по начин, по който случайно попадаш на диво животно, като да зърнеш елен в здрача или проблясъка на нещо голямо и космато появяващо се пред светлините на колата и знаещ, че не е куче и е твърде голямо за лисица. Ричард стоеше там и когато очите ни се срещнаха, усетих раздрусване от главата до краката си и към земята надолу. Каквото и да бе направил Ричард, за да провали структурата на глутницата си едно нещо бе направил правилно, но прегърна звяра си. Можеш да го видиш на него като палто, към което най-накрая е свикнал, нещо, което ме приляга, ръчна изработка.

Маркус, стария Улфрик, винаги настояваше да се облича добре, така че от далеч да знаеш, че е крал. Ричард стоеше там без други да го замаскират, но все пак знаеш, че е крал. Силата те прави монарх и всичките модерни роби на света, няма да свършат работата без това.

Гледахме се взаимно през почистеното място. Под онова ново покривало на удобна сила, изразът на лицето му накара гърдите ми толкова да се стегнат, че болеше. Ако можех да измисля нещо, което да направи нещата по-малко болезнено, щях да го кажа, но не можех да измисля никакви думи, който да помогнат.

101