Окованият нарцис - Страница 103

103

Погледнах го.

- Моят пард не е демокрация и имам много повече от президентско вето, когато се стигне до решения.

- Ричард знае това, може би по-добре от всички и това ще го мъчи, Анита. Ще го накара да се съмнява в себе си.

Поклатих глава:

- Ричард винаги се съмнява в себе си, когато се стигне до ликойте. Никога няма да е сигурен за тях, докато не е сигурен кой и какво е.

- Първо трябваше да приема факта, че си добросърдечна, сега трябва да приема факта, че си и проницателна. Знаех, че си силна, безжалостна и красива, но че освен това имаш ум и сърце, ще отнеме известно време да свикна.

- Да не би всички да си мислят, че общо казано съм просто социопат, който случайно има и магически сили?

- Това е всичко, което позволяваш на хората да видят - каза той, - досега.

Обърна се към кръга от лица все още обърнати към нас. Видях някакъв глад в лицата им и знаех, че те са почувствали каквото и аз бях почувствала, чувство, че наистина принадлежиш, че си у дома в този кръг - не купчина морал, но от плът, ръце за хващане, ръце да държане, усмивки за споделяне. Толкова просто, толкова рядко. Всичките тези месеци се тревожих да не съм предала леопардите. Мислех си, че да предадеш някой означава той да умре или бъде наранен. Каквото изведнъж осъзнах бе, че истински да предадеш някой би значело да не ми пука. Може за превържеш рана, наместиш счупена кост, но да не се интересуваш... не можеш да излекуваш това и не можеш да се оправиш от него.

23

Лупанарът бе голяма и чиста площ 100 на 150 ярда. Пространството изглеждаше като голямо разчистено място, но в действителност бе главна равнина между хълмовете. Не би го забелязала през нощта, но аз знаех, че точно зад дърветата, които заобиколяха лупанара имаше стръмни хълмове. Трябваше ми повече от един поглед да видя какво се крие зад дърветата.

Сега зрението ми спря в далечния край на разчистеното място. Факли, по-високи от човешки ръст бяха забили в земята от всяка страна на каменния трон. Тронът бе голяма столовидна скала, толкова стара, че на места ръцете на безброй поколения Улфрик-и бяха изтъркали камъка. Сигурно и задната част на седалката бе изтъркана, но я бяха покрили с парче пурпурна коприна, подходяща за владетел. Имаше нещо примитивно с големия каменен стол и това се набиваше на очи между златистата светлина на факлите. Изглеждаше като трона на някой древен варварски крал, някой, който трябва да носи животински череп и желязна корона.

Върколаците, повечето, но не всички, бяха в човешка форма, застанали или наведени в голям кръг. Имаше един отвор в града, в който влязохме. Върколаците застанаха зад нас като затваряща се врата. Плъхолаците се разделиха между нас от всички страни по равно, но всички знаехме, че ако се стигне до бой, сме превъзхождани и надхитрени. Рафаел и двамата големи плъхолаци застанаха от едната ми страна. Донован Рийс, лебедовият крал, бе от другата ми. Рафаел любезно му бе предоставил квартет бодигардове. Мика бе застанал само малко зад мен и най-новата ми придобивка бодигардове бяха точно зад него. Леопардите ни бяха разделени зад нас като защитна линия преди основното шоу от плъхолаци.

Някой бе закачил голям плат на дърветата от едната страна на трона. Черен плат, като завеса и бе нужно движението на вятъра да привлече вниманието ми към него. Бе отдръпнато и Силви мина от там последвана от висок мъж, който не познавах. Лицето й бе по-малко изискано без грим, по-малко меко. Късата й коса бе навика спретнато, но невнимателно. Бе облечена в джинси за първи път откакто съм я виждала, с бледо синьо горнище и бели обувки за джогинг.

Високият мъж бе слаб както са слаби баскетболните играчи - всичко е ръце, крака и дълги мускули. Повечето от тези дълги мускули се показваше, защото всичко, което носеше бе късо изрязани дънкови шорти. Но той, както Ричард, не се нуждаеше от фитнес. Той влезе в кръга със собствена грация и сила, като тигър оставен на показ. Само, че нямаше прегради, зад който да се скриеш и трябваше да оставя оръжието си в къщи.

Имаше къса, черна коса, леко накъдрена, по-тънка от тази на Силви. Лицето му бе едно от онези, за който не може да решиш дали е привлекателно или обикновено. Бе направено от здрави кости, дълги линии, тънки устни и широка уста. Тъкмо реших, че изглежда обикновен, когато ме погледна и в момента, в който видях тези тъмни очи, знаех, че греша. Интелигентност гореше в тях, интелигентност и тъмна емоция. Остави гнева да се плъзне по лицето му и разбрах, че самата сила на личността му го караше да изпъква така че да е красив, макар да не беше онзи тип красота, която ще видиш на снимка, защото се нуждаеше от движение, вибриращата му сила, за да проработи.

Знаех без да ми бъде казано, че това е Якоб и знаех още нещо. Той бе проблем.

Ричард бе следващ и той се движеше в собствена вибрираща разливаща се сила. Движеше се с грация, изпълнена с толкова гняв, колкото и Якоб, но все още му липсваше нещо, нещо остро, което другия мъж имаше. Острието на мрака, може би. Всичко, което знаех със сигурност, бе че Якоб е безразсъден. Почти можех да подуша това от него. И Ричард, за добро или зло, все още не бе.

Въздъхнах. Помислих си, че ако той поне веднъж прегърне звяра си, ще бъде наред.

Той седна на трона със светлината на огъня, играеща на вълни по косата му, превръщайки се във вихър от мед и горящо злато, огнените сенки си играеха с мускулите по гърдите му, раменете, ръцете. Приличаше на варварски крал, но все още имаше нещо в него, нещо... нежно. Сякаш можех да го вкуся, също и Якоб.

Имах един от онези моменти от яснота, който получаваш понякога. Нямаше нещо, което някой от нас би могъл да направи за Ричард, за да го разяри наистина. Може да бъде ядосан, както когато отвел Грегъри, но без значение какво света му причини, все нещо в него ще потръпне. Единствената му надежда да оцелее е да се заобиколи с верни хора, който няма да потръпнат.

103