Окованият нарцис - Страница 104

104

Джамил и Шанг-Да стояха заедно от едната страна на трона, не много близо, но и не много далеч. Шанг-Да бе отново в обичайното си монохромно черно бизнес облекло: черни панталони, черни сако и полирани черни обувки. Винаги изглеждаше много дори в горите.

Джамил би се облякъл най-добре от тях, но се опитал да е подходящ за ситуацията. Той имаше джинси, който изглеждаха току-що изгладени и червено горнище, което изглеждаше страхотно срещу тъмнината на кожата му. Бе сменил мънистата на дългата до китките сплетена коса, на черни и червени. Те проблясваха нежно на светлината на факлите, сякаш може да са направени от скъпоценни камъни.

Джамил хвана погледа ми. Не бе точно забелязване, но ми отвърна с погледа си. Шанг-Да избягваше погледа ми, търсейки из тълпата, но никога не погледна към мен. Мисля, че ако Ричард позволеше двамата щяха да направят каквото е нужно да подсигурят трона му. Но те бяха подчинени на Ричард и най-доброто, което можеха да направят е да вървят с него към този благороден капан.

Силви и аз се гледахме взаимно в продължение на няколко сърцебиения. Виждала съм колекцията от кости на враговете й. Изваждаше ги периодично и ги пипаше. Казваше, че е я успокоявало да ги докосва навсякъде с ръце. Аз лично предпочитам добре плюшени играчки и малко наистина добро кафе, но, хей, каквото я кара да се чувства добре.

Силви би направила каквото е нужно, ако Ричард само й позволеше.

А ако все още бях лупа, мамка му, бихме имали достатъчно безразсъдни хора да свършат работата добре, ако Ричард се махнеше от пътя ни. Бяхме толкова близки и на моменти дори не бяхме в бейзболното игрище. Бе повече от разочарование. Бе като да гледаш влак запътил се към Ричард и всички викахме: „Махни се от релсите, махни се от релсите!” Мамка му, опитвахме се да го издърпаме от релсите и той се мореше с нас.

Ако Якоб бе влакът, можех да го убия и Ричард щеше да е добре. Но Рафаел бе прав. Ако не е Якоб, ще е някой друг. Якоб не бе влакът бързащ да унищожи Ричард. Бе Ричард.

Гласът му бе изпълнен с яснота:

- Събрали сме се тази вечер да се сбогуваме с нашата лупа и да изберем друга.

Чу се виене и аплодисменти от половината глутница. Но дузини от върколаците останаха мълчаливи, гледайки. Не значеше, че са на моя страна. Може би бяха неутрални, но бе добре да се забележи кой не е ентусиазиран от това, че съм изхвърлена от глутницата.

- Тук сме да режим присъдата на онзи, който нарани глутницата ни като ни отне нашата лупа.

Имаше по-малко аплодисменти, няколко воя. Изглежда, че вотът за осъждането на Грегъри е бил близък. Това ме накара да се почувствам по-добре, не много, но малко. Макар че ако Грегъри умре, няма да има голямо значение.

- Също така сме тук да дадем на Нимир-Ра на леопардите последен шанс да си спечелят обратно котката.

Виенето и аплодисментите останаха 50 на 50, но атмосферата определено бе по-студена. Глутницата не бе изгубена и със сигурност не следваше напълно страната на Якоб. Това бе малко игра на политика, защото това бе политически проблем и това не бе една от силните ми страни.

- Това е работа между ликойте и парда. Защо са Родере тук, Рафаел?

Попита Ричард. Говореше сякаш не ни познаваше, много политически, много дистанцирано.

- Нимир-Ра веднъж ми спаси живота. Родере са й длъжни заради това.

- Означава ли това, че договорът с нас е вече невалиден?

- Сключих договор с теб, Ричард и ще се държа за него, защото знам, че си човек, за който уважава задълженията си и си спомня дълга към съюзниците си, но дължа на Анита личен дълг и честта ме задължава да изпълня и него.

- Ако се стигне до битка, на чия страна ще се биеш, наша или на леопардите?

- Искрено се надявам да не се стигне до това, но дойдох с леопардите и ще останем с тях каквито и да са последствията.

- Разрушаваш хората си. - каза Якоб.

Ричард се обърна към него:

- Аз съм Улфрик тук, Якоб, не ти. Аз казвам какво ще бъде разрушено и какво не.

- Не исках да ви обидя, Улфрик - гласът му превръщаше думите в лъжа. - Исках само да кажа, че ако се стигне до бой плъховете не могат да ни победят. Може би техният крал би пожелал да преосмисли, към кого е дългът му.

- Дълг на честа съществува независимо дали го искаш или не - каза Рафаел. - Ричард разбира какво значи да дължиш дълг на честта. Затова знам, че Ричард ще уважи нашата договорка. Нямам същото убеждение щом се отнася да другите членове на глутницата.

Ето, каза го. Бе толкова близко да каже, „не ти вярвам, Якоб”, колкото можеше. Тишината се разля из откритото пространство, че шума на дрехите, разтърсването на космато тяло, изведнъж стана силен.

Ръцете на Ричард здраво стиснаха страните на трона му. Наблюдавах го, защото той се бе защитил толкова добре от мен, че не можех да го почувствам, но можех да гледам, да го гледам как мисли.

- Да не казвам, че ако повече не съм Улфрик, договора вече не важи?

- Да, това казвам.

Ричард и Рафаел се вгледаха дълго един в друг, тогава слаба усмивка се появи на устните на Ричард:

- Нямам планове да отстъпя позицията на Улфрик, така че договора ще остане сигурен за известно време, освен ако Якоб няма други планове.

Това едно изказване прати вълна от несигурност през наблюдаващите върколаци. Можеш да го почувстваш, да го видиш как се разпростира между тях, сякаш за подушили някакъв капан.

Якоб изглеждаше изненадан, шокиран. Той бе перфектният непознат, но видях обърканото изражение на лицето му, докато се чудеше какво да каже. Ако кажеше, че не се стреми към трона, тогава би се заклел, а превръщачите са малко чувствителни за такива неща.

104