Окованият нарцис - Страница 117

117

- Не е толкова просто, Анита. Якоб има достатъчно подкрепа, че все пак да бъде война.

- Не и ако е достатъчно кърваво.

- Какво казваш?

- Накарай ги да се страхуват от теб, Ричард. Макиавели го е казал преди почти шестстотин години, но е все още истина. Всеки владетел трябва да се стреми хората му да го обичат. Но ако те не могат да те обичам, накарай ги да се боят от теб. Любовта е по-добре, но страхът ще свърши работата.

Той трудно преглътна и имаше нещо близко до страх в очите му.

- Мисля, че мога да убия Якоб дори екзекутирам един или двама от хората му, но не мислиш, че ще е достатъчно, нали?

- Зависи от това как ги екзекутираш.

- Какво ме молиш да направя, Анита?

Свих рамене и погалих бузата на Грегъри:

- Моля те да направиш нужното Ричард. Ако искаш да задържиш глутницата заедно и спасиш стотици животи, тогава ти казвам как да го направиш с минимални кръвопролития.

- Мога да убия Якоб, но не мога да направя каквото молиш. Не мога да направя нещо толкова ужасно, че цялата глутница да се бои от мен.

Той ме погледна и имаше нещо диво, паника на лицето му, като хванато животно, което най-накрая е осъзнало, че няма изход.

Можех да почувствам как лицето ми става спокойно и потъвах в онова място, където няма нищо, освен бял шум и солидната, почти комфортна сигурност, че не чувствам нищо. Нежно казах:

- Аз мога.

Той се извърна от мен, сякаш не аз бях проговорила и повика да свалят колана. Поставихме колана около Грегъри, говорейки само за задачата в ръцете ни - не метафизически, не политически. Имаше втори колан на въжето и Ричард ме накара да си го сложа. Щях да подкрепям Грегъри, пазейки го с тялото си, да не се нарани твърде тежко.

- Никога не съм правила това преди. - казах.

- Твърде съм широк в раменете, за да поема тежестта на Грегъри с моята. Трябва да си ти. Освен тона знам, че ще го пазиш, знам това.

Имаше нещо в очите му, което ме накара да поискам да кажа нещо, но той дръпна въжето и започнахме да се издигаме във въздуха.

Ричард ни гледаше, не извърна лице, фенерът му правеше странни сенки около малката стая, докато коленичеше върху костите. Тогава бяхме в тунела и не можех да го видя повече. Ръцете ми бяха пълни, в пряк и преносен смисъл, опитвайки се да предпазя Грегъри да не се удари в стените. Ръцете и краката му все още бяха безполезни. Не бях сигурна дали е заради дългия престой в затвора или наркотиците, който му бяха давани, или и двете. Най-вероятно и двете.

Грегъри продължаваше да казва „благодаря, благодаря, благодаря” с дъха си.

До времето, когато достигнахме тавана, имаше сълзи падащи по бузите ми. Независимо каквото Ричард казваше, някой щеше да плати.

Якоб бе там, вече завързан със сребърни вериги, носен като парче борещ се товар между трима върколаци. Позволиха му да остане по разкъсаните си шорти. Без голота за добрите момчета. Предполагам, че трябва да има някой различия или как да разбереш на чия страна си?

Чери вече проверяваше как е Грегъри. Трябваше да пъди останалите леопарди назад. Продължаваха да се опитват да го докоснат.

Погледнах през почистеното място към Якоб. Погледът в очите му бе достатъчен. Ричард може да бъде гнуслив, когато си пожелае, но ако оставих причиненото на Грегъри ненаказано, тогава Якоб и последователите му ще го видят като слабост. Те ще се обърнат и опитат да унищожат веднъж, когато Якоб подсигури властта си. Защото имаше един начин за Якоб до предотврати гражданска война и това е да направи каквото карах Ричард да стори. Ако направи нещо толкова ужасно, че другите да се страхуват да се бият, тогава може да бъде Улфрик без кръвопролития. Видях какво е направил на Грегъри. Наречете го предчувствие, но мога да се обзаложа, че Якоб ще направи каквото е нужно. Не ми изглеждаше от гнусливия тип.

Ричард се изкачи от дупката.

- Пуснете го вътре.

- Искаш ли да използваме наркотици? - попита Силви.

Ричард кимна.

- Ами превръзката и останалото?

Ричард поклати глава.

- Не е нужно.

Якоб започна отново да се бори.

- Не можеш да направиш това!

Ричард коленичи пред него, държейки го за тънката коса. Хватката изглеждаше болезнена.

- Кой ти показа къде са тези?

Той показа ръката си със сребърните тапи за уши в дланта си.

- О, Господи. - прошепна Силви.

Другите попитаха:

- Какво е това?

- Кой, Якоб? Кой ти каза мръсните ни малки тайни?

Якоб просто го гледаше.

- Бих могъл да ги използвам върху теб. - каза Ричард.

Якоб леко пребледня, но не отговори. Челюстта му бе толкова стегната, че можеш да видя как мускулите трепват, но не издаде кой му е помогнал. Дори не попита дали ако отговори на въпроса ще го спаси от oubliette. Трябваше да призная това, поне, но не трябваше да го харесвам.

- Не би направил това.

Бе Парис, изглеждаща по-малко уверена отколкото при трона. Гледаше надолу, несигурна в себе си в плътната си по тялото рокля.

Ричард я гледа дълго време или просто изглеждаше дълго и нещо в очите му я накараха да погледне настрани.

- Права си, не мога да ги използвам на Якоб или някой друг - той погледна през мястото из разпръснали се върли и онези чакащи в дърветата отвъд. - Но чуйте ме, ако има някое от тези неща наоколо, искам го унищожено. Когато Якоб излезе от oubliette, ще бъде запечатана завинаги. Не научихте нищо от мен, ако някой от вас може да направи това, значи нищо не сте научили.

Той сигнализира на Силви и тя се придвижи напред със спринцовка.

Трите върколака трябваше да държат Якоб срещу земята, за нея да му бие инжекцията. Държаха го докато крайниците му спряха да се движат и очите затвориха.

117