Окованият нарцис - Страница 116

116

- Искам ги тук долу. Който и да е помогнал на Якоб. Който и да е поставил тези проклети тапи за уши. Искам ги тук долу.

Той обърна тези спокойни очи към мен и видях гневът под това спокойствие.

- Как можеш да направиш това на някой? Как може да поставиш тези неща в ушите им? Можеш ли да направиш всичко това на някой?

Помислих за това, наистина помислих. Бях гневна, болеше ме. Исках да накажа някой, но...

- Не, не, мога да ги застрелям, да ги убия, но не мога да направя това.

- Нито пък аз. - каза той.

- Знаеше, че Грегъри е в oubliette, но не си знаел какво са му причинили, нали?

Той поклати глава, коленичещ над костите, все още гледащ надолу към кървавата тапа за уши, сякаш криеше отговори на въпроси, твърде трудни да бъдат попитани гласно.

- Якоб знаеше.

- Ти си Улфрик, Ричард, трябва да знаеш какво е направено от името на глутницата ти.

Гневът се появи толкова топъл и стягащ, че изпълни малката пещера като вода на ръба на закипяване. Грегъри изскимтя и погледна Ричард с изплашени очи.

- Знам, Анита, знам.

- Значи няма да пратиш Якоб тук долу?

- Ще го направя, но не така. Може да остане тук долу, но не окован, не измъчван -Ричард се огледа около малкото място. - Да бъдеш тук е достатъчно мъчение.

Дори не се опитах да споря за това.

- Ами тези, който са му помогнали?

Ричард ме погледна.

- Ще открия кой му е помогнал.

- Тогава какво?

Той затвори очи и не ме погледна, докато не отвори ръката си и видях проблясъка на кръв, да осъзная, че притискаше сребърния край към дланта си. Издърпа го и се вгледа в светлия проблясък на кръвта.

- Ти просто ще продължиш да притискаш, нали така, Анита.

- Глутницата те познава достатъчно добре, Ричард. Те знаят, че не желаеш никой да бъде слаган тук долу, особено след всичко извършено от Рейна. Правейки всичко това е предизвикателство срещу авторитета ти.

- Знам това.

- Не искам да се бия Ричард, но трябва да ги накажеш за това. Ако не го направиш, ще изгубиш повече влияние от Якоб. Дори ако го оставиш тук долу, няма да промени нещата. Всички, който са докоснали това трябва да страдат.

- Не си гневна сега - каза той и изглеждаше озадачен. - Мислех, че искаш отмъщение, но изглеждаш спокойно за всичко това, сега.

- Искам отмъщение, но си прав, не мога да причиня това на никой и не мога да заповядам да направят това, което не мога да направя сама. Просто правило, което имам. Но глутницата е каша и ако не спреш лавината и предотвратиш гражданска война, върколак срещу върколак, трябва да си твърд. Трябва да бъдеш ясен, че това е недопустимо.

- Не е. - каза той.

- Има само един начин да знаят това, Ричард.

- Наказание. - каза той и накара думата да прозвучи като проклятие.

- Да. - казах.

- Работех месеци наред - не, години, да се опитам да премахна наказателната система. Искаш да захвърля всичко, за което съм работил и да върна нещата каквито си бяха. Ръката на Грегъри се повдигна, бавно, болезнено и слабо стисна ръката ми, погалих сплъстената му коса и гласът му излезе накъсан, измъчван, все едно въпреки кърпата бе викал с дни.

- Искам... вън... от тук. Моля.

Кимнах с глава, така че да ме види и отдих толкова голям, че думи не можеха да го опишат, проблесна през очите му.

Погледнах към Ричард.

- Ако системата ти работеше по-добре от старата, тогава бих я подкрепила, но не работи. Съжалявам, че не работи, Ричард, но е така. Ако продължиш този... експеримент за демокрация и нежни, добри закони, хората ще умрат. Не само ти, но Силви, и Джамил, и Шанг-Да и всеки вълк, който те подкрепя. Но е по-зле от това, Ричард. Наблюдавах глутницата. Разделят се почти за всичко. Ще бъде гражданска война и ще се разкъсат взаимно на парчета - последователите на Якоб срещу тези, който не го следват. Стотици ще умрат и кланът Тронус Роки ще умре с това. Погледни трона, на който седиш като Улфрик. Той е древен, може да го почувстваш. Не позволявай на всичко, което представлява да бъде разрушено.

Гледаше надолу към все още кървящата си ръка.

- Нека изведем Грегъри от тук.

- Наказа Якоб, но не и другите - казах и гласът ми бе уморен.

- Първо ще открия кой са, после ще видим.

Поклатих глава.

- Обичам те, Ричард.

- Чух едно „но” да последва.

- Но ценя хората, който държат на мен за сигурността си, повече, отколкото ценя тази любов.

Почувствах хлад и ужасно, когато го изричах гласно, но бе истина.

- Какво казва това за любовта ти? - попита той.

- Не започвай да ми лицемерничиш, Ричард. Изхвърли ме като вчерашен вестник, когато глутницата гласува за това. Можеше да кажеш, майната ви, на ви трона, искам Анита повече, но не го направи.

- Мислиш ли, че Якоб би ми позволил да си тръгна?

- Не знам, но не направи офертата. Дори не ти хрумна да предложиш, нали?

Погледна настрани, после обратно и очите му имаха толкова тъга, че исках да си върна думите, но не можех. Бе време, когато говорехме. Бе като старата шега за слона в дневната. Никой не признаваше съществуването му, докато лайната не бяха толкова много, че не можеш да ходиш. Погледнах надолу към Грегъри, знаех, че лайната бяха твърде много да се пренебрегнат. Бяхме се изчерпали от възможности освен за истината, без значение колко е брутална.

- Дори ако отстъпя като Улфрик, дори ако Якоб ми позволи, все още ще е гражданска война. Той пак ще екзекутира близките ми. Ще е да ги изоставя. Предпочитам да умра, отколкото просто да си тръгна и ги оставя да бъдат убити.

- Ако така наистина се чувстваш, Ричард, тогава имам по-добър план. Направи пример с Якоб и последователите му.

116