Окованият нарцис - Страница 121

121

- Знам дълга си като Нимир-Радж, Мърл.

- Никога не бих ти казвал задълженията ти като Нимир-Радж, Мика. - каза той.

Мика изведнъж отново изглеждаше уморен, всичката му енергия бе изпита. Той помогна на Джина да стъпи на крака, макар да изглеждаше малко смешно след като тя бе с глава по-висока.

- Да вървим.

Всички тръгнаха към вратата.

- Надявам се леопарда ти да е добре. - казах.

Мика погледна назад.

- Натаниел би ли бил добре ако се обади за помощ?

Поклатих глава.

- Не.

Той кимна и обърна към вратата.

- Моят също - поколеба се и каза без да се обръща. - Ще взема Ноа и Джина със себе си, но ако е добре ще оставя Мърл и Калеб тук?

- Няма ли да са ти нужни?

Той погледна назад усмихвайки се.

- Просто трябва да отида да взема Вайлет. Не се нуждая от мускули за това, а на теб може да ти потрябват.

- Искаш да кажеш ако хората на Якоб станат досадни?

Усмивката му се разшири.

- Досадни, мда, в случай, че станат досадни?

Тогава те изчезнаха през другата врата и аз останах сама на масата. Лилиан се върна, очите й бяха притворени.

- Какво? - попитах.

Тя просто поклати глава.

- Не е моя работа.

- Така е. -казах.

- Но ако бе...

- Но не е. - казах Тя се усмихна.

- Но ако бе, щях да кажа две неща.

- Ще ги кажеш така или иначе, нали?

- Да. - каза тя.

Помахах й да продължи.

- Първо е приятно да те видя да се оставиш да следваш сърцето си с някой нов. Второ, не познаваш този мъж достатъчно добре. Бъди внимателна на кого даваш сърцето си, Анита.

- Все още не съм дала сърцето си на никой.

- Все още не. - каза тя.

Погледнах я.

- Осъзнаваш ли, че ми каза да следвам сърцето си и да не следвам сърцето си.

Тя кимна.

- Това са противопоставящи се съвети. - казах.

- Наясно съм с това.

- Тогава кой съвет би искала да следвам?

- И двата разбира се.

Поклатих глава.

- Нека спасим Грегъри и да се тревожим за все някога решимия ми любовен живот по-късно.

- Не мога да обещая, че това ще спаси Грегъри, Анита.

Повдигнах ръка.

- Помня шансовете, док.

Последвах я навън към тъмната дневна и се опитвах да вярвам, наистина да повярвам, в чудеса.

29

Решихме да го направим на верандата отзад. Тя гледаше към няколко акра истински гори.

Без съседи. Без никой да може да ни види. Верандата беше също два пъти размера на кухнята, която беше единствената част на къщата без килими.

След като превръщач се промени върху килима или го изпираш с пара, за да го почистиш сам, или

наемаш някой да го направи. Не бях тази, който предложи, че Грегъри би съсипал килима, всъщност беше Натаниел. В края на краищата, той беше човека който най-вероятно щеше да чисти с прахосмукачката между посещенията на чистачката. Аз дори не бях сигурна, че знаех къде е прахосмукачката.

Грегъри беше свит в центъра на верандата, главата му в скута на брат му, ръцете си увити около

голия кръст на другия мъж. Само къдравата руса коса, бледа на лунната светлина, покриваше горната част на тялото на Стивън.Той се беше съблякъл гол до кръста в подготовка за промяната. Той щеше да отиде в гората с неговият брат. Това предполагаше, че Грегорий ще оцелее при промяната. Имахме

50-50 шанс, не толкова лош шанс, ако всичко, което си на път да изгубиш са пари, но когато това е живота на някой, 50-50 просто не звучи толкова добре.

Стивън погледна към мен. Неговите сини очи като метличина бяха посребрени от лунната светлина. Той изглеждаше блед и ефирен. Лицето му беше сурово с емоция, очите му съдържаха интелект и изискване ,което Стефан не показваше често. Той беше покорен, крехък във всички сфери на живота си, но в този момент той изискваше от мен с очите си,с лицето си,с болката, която се показваше в раменете му, свирепия начин по който докосваше брат си, който все още беше сгушен в скута му, само водопад от дълги бледи къдрици и бледа кожа. Грегъри беше гол в горещата лятна нощ, и до този момент не бях забелязала. Голота не ме караше да мисля за секс, тя ме накара да мисля, колко ужасно уязвим беше той.

Стивън погледна към мен и попита с всяка линия от тялото си, отчаянието в очите му, това, което той беше прекалено покорен за да каже на глас. Не трябваше да съм телепат, за да знам какво иска. Спаси го, спаси брат ми, крещеше към мен от очите му. Да го каже на глас би било излишно.

Вивиан, която беше толкова крехка като Стивън, толкова покорна така или иначе го каза на глас.

- Моля те, опитай да извикаш звяра му, поне опитай преди да използват лекарствата. Погледнах към нея, и трябва да е имало нещо в лицето ми, което я уплаши, защото тя падна на колене и запълзя към мен. Не беше тази грациозна походка ,която леопардите могат да направят. Беше като човешко пълзене, неудобно, бавно, с наведена глава, очите извити нагоре. Тя демонстрираше леопардската версия на покорно поведение, и аз го мразех. Мразех ,че тя чувстваше тази нужда, както някое страшилище,което имаше нужда да се усмирява, но я оставих да го направи. Ричард ми беше показал какво се случи в група с превръщачи ,където доминиращите отказват да бъдат доминиращи.

Тя се облегна на краката ми, бутайки тялото си срещу мен, с главата надолу. Обикновено, леопардите се увиват около краката ми, като огромни котки, но тази вечер Вивиан просто притискаше краката ми по-скоро като изплашено куче ,вместо като луксозна котка. Наведох се да се докосна косата и и я чух да мърмори под дъха си, толкова тихо "Моля, моля, моля." Трябва да бъдеш по-студен от мен ,за да пренебрегнеш тази тиха молба факта.

121