Окованият нарцис - Страница 120

120

- Те са вещици християни. - каза тя.

- Срещнах някой от тях. Всички изглеждат фанатици, все едно трябва да бъдат повече християни от всички останали да докажат, че са достатъчно добри да бъдат изобщо християни. Не харесвам фанатиците.

- Нито пък аз. - каза тя.

Погледнах ме се една друга в затъмнената кухня. Тя повдигна чашата си за кафе. Дадох и една с малък рицар и голям дракон, която казва: „Без смелост, няма слава.”

Лилиан каза:

- Долу фанатиците.

Повдигнах собствената си чаша във въздуха. Бе каша с бебе пингвин, все още любима.

- Долу фанатиците.

Пихме. Тя остави чашата си на подложката и каза:

- Имам ли разрешението ти да опитам да дрогирам Грегъри?

Поех си дълбоко въздух и бавно го издишах, после кимнах- Ако той е съгласен, направи го.

Отдръпна се от масата и стана.

- Ще подготвя всичко.

Кимнах, но останах седнала. Молех се, когато почувствах някой да влиза в стаята. Без да отварям очи знаех, че е Мика.

Той изчака, докато повдигнах глава, отворех очи.

- Не исках да те прекъсвам. - каза той.

- Свърших. - казах.

Той кимна и се усмихна с онази своя усмивка, която е отчасти забавна, отчасти тъжна и отчасти нещо друго.

- Молеше ли се? - направи го на въпрос.

Някакъв трик на светлината накара очите му да греят в тъмното, сякаш имаше искра на скрит огън дълбоко в тези златисто-зелени дълбини. Илюзията загуби очите му и по-голямата част от лицето му в мрака. Само онази трептяща светлина остана, все едно цветът играеше в очите му бе по-реален от всичко останало от нето.

Без да виждам лицето му, знаех, че е разстроен. Можех да почувствам напрежението долу в грабната си.

- Какво има? - попитах.

- Не помня кога за последно съм се молил.

Свих рамене.

- Много хора не се молят.

- Защо ме изненадва, че ти го правиш? - попита.

Отново свих рамене.

Направи крачка напред и светлината падна на лицето му и тази странна смесица на усмивката му.

- Трябва да вървя.

- Какво има? - попитах.

- Какво те кара да мислиш, че има нещо нередно?

- Напрежението между теб и котките ти. Какво има, Мика?

Притисна палеца и показалеца си към очите си, разтърка ги, все едно бе уморен. Примигна тези подобни на бижу очи към мен.

- Спешна работа на парда. Имаме един член, който не можа да дойде тази вечер и тя е попаднала в беда.

- Какъв вид беда?

- Вайлет е нашата версия на твоя Натаниел, най-малко доминиращата между нас.

Остана с това все едно то обясняваше всичко. Така бе и не бе.

- И? - попитах.

- Трябва да отида да й помогна.

- Не харесвам тайните, Мика.

Той въздъхна, прокарвайки пръсти през косата си. Той хвана ластика на опашката си, захвърли го на земята, прекара ръце през дългите си до раменете къдрици, отново и отново, все едно е искал да го направи цяла нощ. Движението бе бързо, наситено с напрежение.

Погледна надолу към мен, разрошена тъмна кафява коса около лицето му, блестящи очи. На мига той стана от бивайки приятен, привлекателен мъж в нещо прашещо и извънземно. Не бяха само косата и котешките очи. Звярът му се изля по кожата ми като вряла вода. Бях почувствала силата му, но не така, достатъчно топло да се изгоря. Тогава осъзнах, че можеш да видя тази топлина, да я видя. Бе над него, невидима, но почти не, като нещо, което почти си видял с ъгълчето на окото си. Почти можех да видя формата на нещо чудовищно, витаещо около него, като горещината се надига от лятната настилка, нещо разкъсващо. Била съм около превръщачи години наред и никога не съм виждала нещо подобно.

Мърл се показа на вратата.

- Нимир-Радж, всичко наред ли е?

Мика се обърна и нещо се плъзна след образа му, като че нещо голямо и почти невидимо се придвижи наоколо и точно над тялото му. Гласът му бе нисък и ръмжащ:

- Не наред, какво би могло да не бъде наред?

Джина се появи зад Мърл.

- Трябва да вървим, Мика.

Мика вдигна ръце и следващият го образ се придвижи с него. Не можех наистина да видя нокти и кожа, само подсказка за тях, плуваща около него. Прикри очите си с ръце и видях тези призрачни пали да влизат в, през лицето му. Да го гледам ме замая и погледнах надолу към масата да запазя себе си и реалността.

Чух Мариан да казва, че може да вижда аурите на сила около хора и ликантропи, но никога не съм виждала това сама.

Почувствах силата му да си тръгна, горещината, съдиращото кожата чувство се отдръпна като океан отстъпващ от брега. Повдигнах лице да видя и онази видяна-невидяна сянка я нямаше, върнала се в тялото му.

Той погледна надолу към мен.

- Изглеждаш все едно си видяла призрак.

- По-близко си отколкото мислиш. - казах.

- Тя се бои от силата ти. - каза Джина и имаше презрение в гласа й.

Погледнах я.

- Видях аурата му, видях я като бял фантом около тялото му.

- Казваш го сякаш никога не си я виждала преди. - каза Мика.

- Не съм, не и толкова визуално.

Джина взе ръката му, нежно, но формално и се опита да го дръпне към вратата. Той просто я погледна и почувствах присъствието му, индивидуалността му, при липсата на по-добра дума, като нещо почти докосвимо. Тя падна на земята, сграбчвайки ръката му, търкайки буза в нея.

- Не исках да обидя някой, Мика.

Изражението на лицето му бе студено. Силата му, мощта му започна отново за изпълва стаята.

- Нимир-Радж - каза Мърл, - ако ще вървиш, трябва да тръгваш. Ако няма...

Гласът му бе внимателен, почти нежен, съжалителна нотка в гласа му и не разбрах защо.

Мика изръмжа срещу Мърл, мисля. После гласът му бе нормален, човешки.

120