Окованият нарцис - Страница 13

-Звучиш сякаш си си научила урока.

-Съм.

Той се намръщи и дори това малко движение беше някак си очарователно.

-Не искам да си неприятно изненадана, ma petite. Стремя се да съм честен, това което цениш най-много. Аз не съм правил това с никой, но повечето неща между нас са сексуални, каквото да правим или не, е доста вероятно с това да бъде същото.

-Не мога да оставя леопардите тук достатъчно дълго, че да си наемем хотелска стая, Жан-Клод.

-Те няма да бъдат наранени. Докато не отидеш на горният етаж, те ще са в безопасност. Поклатих глава и го бутнах от мен.

-Съжалявам, но аз няма да напусна това място без тях. Ако искаш да направим това после, добре, но леопардите са приоритет. Те ме чакат да ги спася. Не мога да си тръгна и да направя нещо, което се равнява на метафизичен секс, докато те се страхуват и кървят някъде.

-Не, това не може да почака. Искам да направим това преди битката да започне. Не ми харесва, че си без оръжия.

-Обединяването на белезите ще ми даде ли повече. . . умения?

-Да.

-И това е заради, което искаш да го направим? - Бях се облегнала на стената сега, не го докосвах.

-Собствената ти защита ще е по силна, а и аз ще спечеля сила. Знаеш това.

-Има ли някакви изненади в това, за която трябва да знам?

-Както казах, никога не съм правил това с никого, не съм виждал как се прави. Аз ще бъда толкова изненадан, колкото и ти.

Погледнах в прекрасните му очи и исках да вярвам в това.

-Виждам недоверието в очите ти, ma petite. Но не съм аз този, на когото не се доверяваш. Не се доверяваш на собствената си сила. Нищо не става както трябва с теб, ma petite, защото ти си като никоя сила преди теб. Ти си дива магия, неопитомена. Хвърляш най-добрите планове на вятъра.

-Учих се да я контролирам, Жан Клод.

-Надявам се, че това е достатъчно.

-Плашиш ме.

Той въздъхна.

-Това е последното нещо, което желая да правя.

Поклатих глава.

-Виж Жан-Клод, знам че всеки продължава да казва, че хората ми са добре, но искам да го видя сама, така че хайде да го направим.

-Това ще бъде нещо специално и мистично, ma petite.

Погледнах клуба.

-Тогава се нуждаем от различна среда.

-Съгласен съм, но средата бе твой избор, не мой.

-Но ти настояваш, че трябва да го направим точно сега, преди битката да започне. -Истина. - Той въздъхна и протегна ръката си към мен. - Ела нека отидем до масата ми. Всъщност мислех да откажа ръката му. Забавно колко бързо можех да отида от това да искам да му скоча, до това да избягам от него. Разбира се, това не беше точно него, но повечето усложнения идваха от него. Мистичните неща между нас никога не са прости. Той казва, че вината е моя и може би беше. Жан-Клод беше доста добър вампир повелител, а Ричард бе доста добър Улфик. И двамата бяха могъщи, но нямаше нищо ужасно необикновено в техните сили. Е, има едно за Жан-Клод. Той може да спечели сила, хранейки се от сексуална енергия. В друг век щяха да го наричат инкубус. Рядко е дори за вампир повелител, да има втори начин да печели сила, освен чрез кръв. Така че това беше впечатляващо, по някакъв начин. Има само един друг господар, който бях срещнала да се храни от нещо друго, което не бе кръв и то беше ужас. От двете, предпочитам похотта. Най-малко не трябва да кървиш. Обикновено. Но аз бях дива карта, тази чиито сили, изглежда не се свързваха с нищо, освен с легендите за отдавна мъртвите некромани. Легенди, толкова стари, че никой не вярва, че може да са истина, докато аз не се появих. Тъжно, но истина.

Масата се бе разчистила, докато шепнехме. Сега само Джейсън и още един мъж седяха там. Мъжът беше облечен в кафява кожа, от това което можех да видя от панталоните му до закопчаната отпред риза без ръкав, която носеше. Носеше и една от тези маски, които оставяха лявата страна на устата ти, част от носът ти и очите ти непокрити, но всичко останало от лицето покрито. Честно казано, смятах маската за зловеща, но хей, не моят хляб се меси*. Докато той не опитва нищо с мен, нямаше да има проблем. Чак когато ме погледна, разпознах тези светли, светли сини очи, изумително ледено сини очи на сибирско хъски. Никой човек, който някога съм срещала няма очи като тези.

-Ашър - казах

(Английска поговорка - не е моя работа)

Усмихна се тогава и разпознах извивката на устните му. Знаех защо носи маската. Не беше сексуално предпочитание или поне не мислех така. Беше за да скрие белезите. Някога, преди двеста години, някакви монаси, имащи добри намерения, са се опитали да изгорят дявола от Ашър. Направили го със светена вода. Светената вода е като киселина за вампирите. Някога е бил, по свой собствен начин, толкова поразителен, колкото Жан Клод. Сега половината от лицето му беше руина, както и половината от гърдите му и по голямата част от едното му бедро, поне от това което съм виждала. Останалото, което бях видяла у него беше перфектно, толкова перфектно, колкото в деня в който е умрял. Колкото до това, което не съм виждала, не съм сигурна, че искам да знам. Чрез белезите с Жан-Клод имах спомени на Ашър от миналото. Знаех как изглежда тялото му в гладката си перфектност, всеки инч от него. Ашър и неговият човешки слуга Джулияна, са били тройка заедно с Жан-Клод около двадесет години. Тя е била изгорена като вещица, а Жан-Клод е успял да спаси само Ашър, след като вече са го обезобразили.

Евентуално след двеста години, те все още тъгуват за Джулиана и един за друг. Ашър сега беше втори в командването на Жан-Клод. Но те не бяха любовници. Те бяха притеснени приятели, защото все още имаше прекалено много неизказани неща между тях. Ашър все още обвиняваше Жан-Клод че ги е изоставил, а на Жан-Клод му бе трудно да спори за това, защото дълбоко в себе си, той също се обвиняваше.