Окованият нарцис - Страница 130

130

Облизах устните си. Трябваше рано или късно да му обясня за ardeur и тъй като сега се нуждаех от помощта му за Грегорий, тази вечер вероятно бе правилната.

-С Натаниел обсъждахме някои странични ефекти от сливането на белезите.

-Имаш предвид ardeur-каза той. Бях изненадана и го оставих да се види.

-Кой ти каза?

-Жан Клод сметна че трябва да знам. Окуражи ме да дойда и да бъда тук за теб тази сутрин.

-И ти отвърна? - задържах гласът си толкова неутрален, колкото можех, но не бе толкова неутрален колкото исках да бъде.

-Не позволявам на него, нито на Ашър или на някой друг от тях, да се храни от мен, независимо дали е кръв или нещо друго. Не виждам защо трябва да променям правилото само защото си ти и защото е секс вместо кръв.

-Той обясни ли ти , че ако не се храня от теб, все пак ще трябва да се нахраня от някого?

-Винаги го има твоят Нимир-Радж - увереността в гласът му бе толкова плътна че можеш да вървиш по нея.

-Мика бе извикан по работа на парда си.

-Мислиш че няма да се върне до сутринта, така че да можеш да го чукаш? Аз мисля че ще се върне.

Гледах нагоре към него, все още седяща сред горещата му сила и ясното му физическо присъствие. Ричард бе един от тези мъже, който не изглеждат големи, докато не се ядосат. Сега изглеждаше голям, а аз не бях впечатлена. Започнах да галя косата на Натаниел и той се намести по-удобно между краката ми, оставяйки напрежението да напусне тялото му.

-Ти ме заряза, помниш ли?

-За пръв път го изчука, преди или след като те зарязах?

Трябваше да се замисля за секунда две.

-След това.

-Оплакваше загубата ми, колко, половин секунда?

Усетих червенината да се изкачва по лицето ми. Бях извън границите на морала, а обяснението че ardeur беше виновен нямаше да задоволи Ричард.

-И тримата бяхме нужни, за да се вкараме в тази каша, така че не го прави по-трудно. -Нямаш ли предвид четиримата, или вече сме петима?

Трябва да съм изглеждала толкова недоумяваща колкото се чувствах.

-Не знам за какво говориш. - Той грабна масата и я избута назад. Натаниел остана свит в краката ми и просто гледаше нагоре към него. Така и не получих пистолета си обратно от плъхолаците. Бях получила ножовете си, но не исках наистина да порежа Ричард, не за това, не все още. Не можех да се боря с Ричард с празни ръце, не и да спечеля, така че единствената ми опция бе да седя, да изглеждам перфектно спокойно и да му покажа с изражението си като какъв кучи син се държи. Той избута масата отново, карайки дървото да изпищи, след което коленичи до Натаниел и издърпа дългата му коса назад. Оголи гърба му и се загледа в белезите от ухапване.

-Това ли е всичко? - попита, гласът му изпълнен с гняв, силата му изпълваше стаята дотолкова, че бе сякаш си сред кипяща вода, нивото й до брадата ми и продължаваше да се вдига.

-Не. - отвърнах.

Той грабна задната част на шортите на Натаниел и дръпна, движението бе толкова рязко че цялото тяло на Натаниел се придвижи с него. Чух копчетата от шортите да трополят по пода. Ричард дръпна надолу боксерките му, гледаше белезите от ухапване, които продължаваха по-надолу. Наведе се над Натаниел, не точно го докосваше, но беше като някакво огромно присъствие и усетих как Натаниел се свива срещу мен. Ричард изсъска в ухото му:

-Тя направи ли ти свирка? Добра е в това.

-Това е достатъчно Ричард.

Натаниел отговори:

-Не.

-Толкова си уплашен, че не мога да кажа дали лъжеш или не. - Грабна шепа от косата на Натаниел и го дръпна назад, издърпвайки го на разстояние от мен. Един от ножовете на китките ми бе в ръката ми и не си спомнях да съм го вадела. Острието бе притиснато срещу дългата линия на вратът на Ричард и дори аз останах без дъх от бързината, с която го направих. Трябва да е било размазано движение. Не бе човешка бързина. Всичко замръзна. Шанг Да и Джамил влязоха в стаята, притиснах острието по-близо до кожата на Ричард.

-Не се намесвайте момчета.

Срещнах погледа на Ричард и открих че очите му бяха станали вълчи - кехлибарени. -Пусни го Ричард - Гласът ми беше тих, но сякаш изпълваше стаята.

-Няма да ме убиеш заради това - неговият глас също беше тих, внимателен.

-Да те убия? Не. Но да пусна кръв? О да.

-Нужен съм ти за да спасиш Грегорий.

Можех да усетя пулса му биещ срещу върха на ножа.

-Няма да те оставя да нараниш Натаниел, за да спася Грегорий.

Захвата му, върху косата на Натаниел, всъщност се стегна и аз притиснах върха достатъчно, че да се покаже първата капка кръв.

-Щеше ли да си толкова разстроена ако не беше Натаниел? - попита той.

-Това е последното предупреждение, което някога ще ти дам Ричард. Никога отново не докосвай някой от моите хора.

-Или какво? Ще ме убиеш? Не мисля че ще го направиш.

В този момент разбрах, че ако не съм готова да го убия, не притежавах заплаха. А аз наистина не исках да го убия, не и за това, не все още.

Дръпнах ножа от вратът му и го гледах как се отпуска, напрежението напускаше тялото му, ръката му все още в косата на Натаниел. Действах без да мисля и бях достатъчно бърза, че ножа проряза горната част на ръката му преди той да реагира. Отдръпна се, изправи се на крака и направи крачка назад, притискайки длан срещу кървящата рана. Прореза бе по-дълбок от колкото исках, защото бързах. Кръв потече между пръстите му. Джамил и Шанг Да влязоха още по-навътре в стаята.

Изправих се и издърпах Натаниел с мен, докато той дърпаше боксерките си, за да се покрие. Поставих френската врата зад нас.

-Никога няма да вдигаш ръка в гнева си срещу леопардите ми, Ричард, ти или някой от твоите вълци.

130