Окованият нарцис - Страница 135

135

-Не- каза Ричард.

Чаках за още, но това бе всичко, което каза и изглежда възнамеряваше да каже. Но „не“ просто не го покрива. Погледнах другите.

-Добре, някой да ми каже какво се случи току що.

Джамил започна да говори, тогава спря и погледна към Ричард.

-С позволението на Улфрика ми. - думите бяха мили, но тона беше ядосан, почти предизвикателен.

Ричард го погледна. Не можах да видя лицето му, но както и да е погледнал Джамил бе така, че да накара другия мъж да се свие. Джамил падна на едно коляно в локвата от гъста течност. Наведе глава.

-Нямам в предвид обида, Улфрик.

-Това е лъжа - каза Ричард и гласът му бе по-нисък от обичайното, само тон или два над ръмженето. Джамил се осмели да погледне нагоре след което отново наведе глава. -Не знам какво искаш да кажа, Улфрик. Кажи ми и ще го кажа.

Ричард се обърна към мен, оставяйки Джамил коленичил.

-Аз не просто извиках звяра на Стивън, откъснах го от тялото му.

Погледнах надолу към Стивън, който все още лежеше в краката на Ричард.

-Защо? - попитах.

-Обикновено е наказание да го направиш по този начин.

-Какво е направил Стивън?

-Нищо - гласът на Ричард бе груб, когато го каза, почти толкова груб колкото погледа в очите му.

-Какво, по дяволите, не е наред с теб, Ричард?

Той се засмя и звука бе толкова неочакван, че ме накара да подскоча. Смееше се, но беше твърде високо, твърде грубо.

-Това научи ли те как да извикаш звяра на Грегорий?

-Не научих нищо освен, че си в лошо настроение и си го изкарваш на другите хора. -Искаш да разбереш какво не е наред? Наистина искаш да разбереш?

-Да, искам.

-Махни се от пътя ми, Стивън. - каза той и Стивън дори не попита защо, просто изпълзя от между нас.

Останахме гледащи се един друг, нямаше дори два фута между нас. Това което бе направил на Стивън изглежда бе взело малко от силата му, но все още бе като някакво гигантско присъствие притискащо се срещу повърхността.

-Отвори белезите, Анита, усети какво чувствам.

-Вече сън ги отворила. Сметнах че трябва, за да науча как да правя това.

-Значи са само моите щитове? - направи го на въпрос. Кимнах.

-Мога да усетя гнева ти, Ричард, просто не мога да разбера причината за него.

-Просто моите щитове между нас и ... - Поклати глава, почти усмихвайки се, тогава свали щитовете си. Удари ме като физическа сили, накара ме да направя крачка назад.

Гняв, толкова суров,че гърлото ми се изпълни с него и навлезе токова на дълбоко, че горещи линии от сълзи се стичаха по страните ми за минута. Стоях там, усещайки болката на Ричард и беше задушаващо.

Погледнах го със сълзи все още стичащи се по бузите ми.

-Ричард, о Господи.

-Не ме съжалявай, не се осмелявай да чувстваш жал към мен. - Когато го каза, грабна ръката ми, но в момента,в който се докоснахме, зверовете ни изплуваха в нас и се спуснаха по кожата ни в топъл танц от сила. Неговият звяр се разби в мен, невидими, метафизически нокти разкъсваха през тялото ми. Бе сякаш звяра на Ричард се опита да изяде пътя си през тялото ми. Изкрещях и изпратих звяра си срещу неговия и усетих нокти да разкъсват месо. Нямаше нищо, което да се види с очи, но можех да го усетя, да почувствам козината, мускулите и месото под ноктите и зъбите. Изкрещях не само от болка, но и от усещането да дера Ричард. Той ме нарани и аз исках да го нараня заради това. Нямаше други причини, без мислене, просто реакция. Зверовете ни се разкъсваха един друг, завъртаха се, драскаха, деряха. Паднахме на земята, крещейки. Неясно можех да усетя ръката на Ричард все още в своята сякаш не може да ме пусне. Имаше движения навсякъде около нас. Хора се движеха около нас, но никой не се намеси, никой не ни докосна. Когато паднахме, те се отдръпнаха, сякаш се страхуват да ни докоснат. Гласове крещяха над виковете ни.

-Какво не е наред? Какво се случва? Анита, Анита. Ричард, контролирай го!

Внезапно звярът му беше като тежест в мен, но не ме нараняваше. Двете енергии лежаха тихо, облягаха се една на друга, без да се смесват, просто се облягаха. Почти можех да усетя лекият натиск на звяра му срещу нещо в мен, което имаше козина и кости, но не бях аз. На можех да чуя нищо освен бумтенето на кръвта в главата си. Усетих тежестта на Ричард върху ми, преди да погледна надолу и да го намеря паднал върху мен. Главата му почиваше върху гърдите ми. Можех да усетя пулс на кръвта в тялото му, сърцето му състезаващо се срещу кожата на стомаха ми. Бях покрита в хладката течност от тялото на Стивън. Първо лежах в локва от нея, второ Ричард бе покрит с нея, а той се бе плъзнал надолу по тялото ми. Ще трябва да се изкъпя преди да си легна, дори изгрева да дойде. И ме болеше, болеше ме сякаш съм била пребита. Знаех, че съм стегната докато се движа. Всички стояха в кръг около нас, гледаха надолу. Открих гласа си, груб, почти бездиханен, но ясен.

-Махни се от мен.

Ричард вдигна глава си, бавно, сякаш и той също е наранен.

-Съжалявам.

-Ти винаги съжалява, Ричард, сега се махни от мен.

Той не се помръдна, всъщност се настани по-тежко, ръцете му обвиха кръста ми.

-Все още ли искаш да помогнеш на Грегорий?

-Цялото това шоу е заради това, така че да.

-Тогава нека опитаме отново.

Напрегнах се и започнах да се опитвам да се измъкна изпод него. Дланите му се стегнаха върху кръста ми.

-Спокойно, Анита, няма да боли. Не мисля.

-Ти го казваш. Дяволски боли. Пусни ме, Ричард. - гласът ми се изпълваше с началото на гнева. Обичах гнева, можех да миха без страха.

-Бори се с мен докато не се оттеглих. Свърши се.

Престанах да се опитвам да се измъкна и го погледнах.

135