Окованият нарцис - Страница 137

137

-Готов съм, Улфрик.

След това, което Ричард бе направил на Стефан, мисля че Джамил е ужасно доверяващ се. Но пък, всички се доверяваха на Ричард, той заслужава доверието. Не липсата на доверие бе проблема.

-Не се нуждая физически да докосвам някого, за да го направя, но е по-лесно по този начин, така че ще го докосна, за да можеш по-добре да разбереш как работи.

Кимнах, обвита в кръга от ръцете му, твърдостта на тялото му, коприненото докосване на зверовете ни, като друга ръка която ни държи един за друг.

Ричард докосна рамото на Джамил и усетих силата му да се придвижва напред като топъл вятър. Погали кожата на Джамил, а звяра на Ричард се придвижваше с него,

издърпвайки моя заедно с него. Силата на Ричард се закачаше с Джамил, ласкаейки, най-добрата аналогия, за която можех да се сетя бе като някой, който се опитва да приласкае котка да слезе от някое дърво. Привиквайки жестове, говорейки сладко, обещавайки галене и глезене, само ако слезе. Но звяра на Джамил не слезе, той излезе. Изскочи през центъра на същността му като светла златна мъгла, почти с форма. Видях звяра му за момент, както бях видяла този на Мика по-рано, тогава Джамил падна на земята, а големият му гръб започна да се вълнува като вода под напора на силен вятър. Вълкът излезе през гърба му, а тялото му се разтваряше в тъмна покрита с козина форма, така че човешкото му тяло се превърна във вълк като обръщане на монета, независимо ези или тура, монетата е една и съща. Усетих правилността, хармонията. Джамил бе приел какво е , нямаше конфликт между него и звяра му. Никога не съм го виждала във вълчата му форма, полу-човек, полу-вълк да, но не и този вълк с големината на пони. Бе като най-страшния кошмар на Червената шапчица. Вълкът тръсна козината си и разбрах, че е суха. Имаше доста от тази бистра, слузеста течност по земята, но много малко от нея бе по самият вълк. Още една метафизическа мистерия - как върколаците остават сухи като се превръщат сред такава бъркотия.

Обърнах се без да продумам, издърпвайки Ричард със себе си. Отидох при Грегорий, все още седящ на масата за пикник, само Чери и д-р. Лилиан с него. Зейн бе дошъл да види какво става когато с Ричард бяхме започнали в двора. Грегорий ме погледна, сините му очи бяха сребърни под лунната светлина. Усмихнах се и докоснах бузата му, положих длан от едната страна на лицето му. Протегнах се към звяра му, не с ръка, а с това нещо от сянката, което се завърташе през мен и Ричард. Изпратих го по кожата на Грегорий и той седна, оставайки юргана да падне от голата горна част на тялото му. Чери се дръпна достатъчно, така че да не се докосват, сякаш се страхуваше да го докосне сега.

Опитах се да примамя звяра му, да го извикам със сладки думи и нежно докосване, но остана упорито точно под повърхността, хванат от лекарствата, който все още правеха тялото на Грегорий негов затвор и шока, който още повече бе отдалечил това,което трябваше да извикам. Но аз знаех, че не е нужно да е нежно. Може да не усещах когато Ричард извика звяра на Стивън, но го бях видяла, и знаех достатъчно за силата, за да предположа какво е направил.

-Ще се опитам да не те боли - казах, но хвърлих силата си в Грегорий. Усетих я да удря гърдите му и да се забива в него, като голямо, от месо и козина, острие. Дъхът излезе през устните му и изви леко гръб.Открих звяра му,като свила се котка, заспала лениво, грабнах го, изкарах ноктите си и го изкарах крещящ навън.Издърпах насила звяра от него и Грегорий се превърна, както Стивън в експлозия от кръв,плът и течности. Бях покрита цялата, толкова плътно, че трябваше да го махна от очите си, за да виждам.Да видя жълто-черният мъж-леопард лежащ на масата.Гледах докато Стивън дойде да души треперещото тяло на брат си.

-Грегорий,Грегорий,можеш ли да ме чуеш?-Гласът ми по-мек от колкото исках да бъде. Грегорий мигна с леопардовите си очи към мен и ръмжащият глас излезе от косматото му гърло:

-Мога да те чуя.

Стивън отхвърли глава назад и изви.Джамил го повтори и леопардски викове на триумф изпълниха нощта.

36

Зората се плъзгаше през дърветата в отмиваща се бяла, бяла светлина, която оставяше дърветата да изглеждат като черна хартия срещу блестящото небе, когато дръпнах завесите и изпълни спалнята със здрачаващ се полумрак. Поставих много плътни завеси в стаята, когато Жан-Клод бе чест посетител. Нощната лампа изглеждаше бледа след блясъка на изгрева. Натаниел седеше на ъгъла на леглото до лампата. Носеше долнището на копринена къса пижама. Бяха от бледа лавандулова коприна, която отразяваше очите му и изглеждаше твърде деликатно за мъжко спално бельо. Винаги бях подозирала, че по-принцип шортите са направени за жена, но шортите са си шорти. Светлината на лампата образуваше червени отблясъци в кестенявата му коса, която се спускаше надолу по страните на тялото му като нещо топло и живо, почти отделно. Странно, във леопардовата форма, той бе черна пантера, така че този кафяв цвят изчезваше когато напуснеше човешката си форма.

Натаниел бе единственият от леопардите все още в човешка форма. Така че той бе единственият, който щеше да сподели леглото ми. Ако бяха коте-котенца, трябваше да спят другаде, но в човешка форма се стараехме да бъдем голяма купчина кученца Някак си бе по-малко удобно само с Натаниел, отколкото с повече от тях. Може би бе фактът, че дясното му зърно все още имаше кръг от зъбите ми.

-Не трябваше ли ухапването да е зараснало до сега? - попитах.

-Не се лекувам толкова бързо като други - каза бавно. - И следи от друг превръщач или дори вампири, зарастват дори по-бавно.

137