Окованият нарцис - Страница 146

146

Ричард пръв се отдръпна. Лежа там, с нефокусирани очи, дишайки затруднено, сърцето му биеше така силна, изпълвайки гърлото му. Той трудно преглътна, достатъчно, че да прозвучи сякаш го е заболяло. Почувствах се натежала, тежка от храненето, почти сякаш мога да заспя отново като змия след голямо хранене.

Ричард пръв откри гласа си:

-Нямаш право да се храниш от мен.

-Мислих, че това е идеята ти да останеш до сутринта. - казах.

Бавно се изправи, сякаш сега ще се промени.

-Така бе.

-Никога не каза не.

Обърнах се на една страна, но все още не се опитах да се изправя.

Той кимна.

-Знам това. Не те обвинявам.

Обвиняваше ме, но поне се опитваше да не го прави.

-Можеше да ме спреш, Ричард. Всичко, което трябваше да направиш бе или да оставиш белезите отворени между нас или да освободиш звяра си. Можеше да задържиш ardeur. Направи избора си за това какво да контролираш.

-И това го знам.

Но не можеше да ме погледне.

Изправих се на ръце, почти седнала.

-Тогава какво има?

Той поклати глава и се изправи на крака. Бе малко несигурен, но отиде към вратата. -Тръгвам си, Анита.

-Караш го да звучи ужасно постоянно, Ричард.

Той се обърна към мен.

-Никой не се храни от мен, никой.

Той се бе затворил толкова силно, че не можех да кажа какво чувства, но лицето му бе празно. Болка. Очите му съдържаха в себе си дълбока болка и той се бе отдръпнах толкова далеч в ума си, сърцето си, че не можех да кажа каква е, само, че го боли. -Тогава, няма да си тук утре сутринта, когато ardeur се надигне отново?

Гласът ми бе почти неутрален, когато го попитах.

Той поклати глава, всичката тази тежка кога се плъзна по раменете му. Ръката му бе на дръжката, тялото му се обърна достатъчно, че да се скрие от мен, доколкото бе възможно.

-Не мога да го направя отново, Анита. Господи, ти имаш същото правило. Никой не се храни от теб.

Седнах, ръце обвити около колената, притиснати към гърдите ми. Предполагам, че също така прикривах голотата си.

-Ти нахрани ardeur сега, Ричард. Ако не мога да се храня от теб, тогава от кого? С кого искаш да го споделиш?

-Жан-Клод...

Но гласът му отпадна преди да довърши.

-Малко след обяд е и той е все още мъртъв за света. Той няма да се събуди навреме да сподели ardeur с мен.

Ръката му се стегна около дръжката достатъчно силно да видя как мускулите на ръката му се стегнаха.

-Нимир-Радж, тогава. Разбрах, че вече си се хранила поне веднъж от него.

-Не познава Мика толкова добре, Ричард - поех си дълбоко въздух. - Не го обичам, Ричард. Обичам теб. Искам теб.

-Ти искаш да се храниш от мен? Искаш да съм ти крава?

-Не - казах, - не.

-Не съм храна, Анита, нито за теб, нито за някой друг. Аз съм Улфрик от клана Тронус Роки и не съм добитък. Аз съм това, което яде добитъка.

-Ако се промениш, тогава може да блокираш ardeur, да ме предпазиш да не се храня, защо не го направи?

Той докосна челото си на вратата.

-Не знам.

-Честно, Ричард, поне със себе си.

Той се обърнах и гнева му премина през кожата ми като трепет.

-Те искаш честност, добре тогава, може да имаме честност. Мразя каквото съм. Искам живот, Анита. Искам истински живот. Искам свобода от всичко това. Не искам да съм Улфрик. Не искам да съм върколак. Искам живот.

-Ти имаш живот, Ричард, просто не е живота, който си очаквал да бъде.

-Не искам да обичам някой, който е по у дома си с чудовищата, отколкото аз.

Просто по погледна, прегърнах коленете си към голите си гърди, гърбът ми бе притиснат към леглото. Погледнах го, защото не можех да измисля какво да кажа. -Съжалявам Анита, но не мога... няма да направя това.

Тогава отвори вратата. Той отвори вратата и излезе през нея, затваряйки я след себе си. Вратата се затвори с нежен, тих клик. Седях там няколко секунди без да помръдна. Не мисля, че дори съм дишала, тогава бавно сълзите се появиха и първият ми дъх бе груб хрип, който раздразни гърлото ми. Завъртях се бавно на земята, лежейки в стегната, стегната топка. Лежах на пода и плачех, докато ми бе студено и треперех.

Така ме откри Натаниел. Той дръпна одеалото от леглото и ме уви с него, вдигна ме и се покатери на леглото с мен в ръцете си. Държеше ме по дължината на тялото си, опънат до мен и не можех да го почувствам през тънкото одеало. Той ме държеше и галеше косата ми. Почувствах леглото да се размърдва и отворих очи да видя Чери и Зейн да пълзят около мен. Те докоснаха лицето ми, взеха сълзите ми с връхчетата на пръстите си и се увиха около мен от другата ми страна, докато не бях обвита от топлината им.

Грегори и Вивиан дойдоха след това и се покатериха на леглото, докато всички не лежахме в топло, тънко гнездо от тела и завивки. И ми бе горещо и трябваше да отдръпна одеялото и ръцете им се плъзнаха по мен, докосвайки, държейки. Осъзнах, че съм все още гола, а същи и те. Никой никога не слагаше дрехи освен ако не ги накарам. Но докосването не бе сексуално, бе удобно, топла купчина кученца и всичко в този куп ме обичаха по своему. Може би не бе начина, по който исках да съм обичана, но любовта си е любов и понякога си мисля, че отхвърлям повече любов отколкото повечето хора някога получават шанс да имат. Ще се опитам да бъда по-внимателна в бъдеще.

Те ме държаха, докато заспях, уморена от плач, с топла кожа. Но дълбоко в сърцевината на същността ми имаше студ, ледено място, което не можеха да докоснат. Бе място, където аз обичах Ричард, винаги съм обичала Ричард, почти от първия път, когато го видях. Но той бе прав за едно. Не можехме да продължаваме така. Не можех да продължа да правя това. Свърши се. Трябваше да свърши. Той мразеше какво е и сега мразеше какво съм. Той каза, че иска някой, който да не се бои че ще нарани, и това искаше, но той също искаше някой човек, обикновен. Не можеше да има и двете, но това не му пречеше да иска и двете. Не можех да съм обикновена и не бях сигурна, че съм дори човек. Не можех да бъда това, което Ричард искаше да съм, а той не можеше да спре да го желае. Ричард бе загадка без отговор, а аз се опитвах да играя игра, която не мога да спечеля.

146