Окованият нарцис - Страница 153

153

-Точно така. - казах.

Погледна ме. Аз го погледнах обратно. Ако си мислеше, че съм под напрежение заради тежестта на железния му поглед, грешеше. Помогна, че наистина нямах и най-малката идея какво ставаше. Седях.Той бе прав. Гледахме се взаимно. Калеб седеше в своя ъгъл на канапето. Мърл гледаше всички хора да се движат напред-назад.

Имаше много хора. Движеха се из къщата зад Зербовски, влизайки и излизайки от кухнята като големи, амбициозни мравки. Винаги има твърде много хора на местопрестъплението, без да броим зяпачите Винаги имаш твърде много полицаи наоколо, много повече от нужното. Но никога не знаеш чии чифт ръце откриват онази значима улика. За щастие, мисля, че повече улики се губят при трансфера, отколкото открити с помощна на повече помощ, но това си бях аз. Не съм от социалния тип. Стояхме в нашата си малка тишина. Вратата на спалнята се отвори зад нас. Погледнах назад да видя Мика да излиза от стаята. Носеше чифт от моите панталони. Тъй като и без това бяха мъжки и бяхме еднаква височина, му пасваха перфектно. Никога преди не съм имала гадже, с което да си разменяме дрехи. Просто не откриваш много пораснали мъже с моя размер. Полицията не му позволи да се изкъпе, така че дългата му коса се спускаше като мазна маса по раменете му. Изсъхващата течност бе започнала да се люспи по краищата. Резедавите му очи ме фиксираха, но останаха неутрални. Доуф се появи зад него, извиващ се над Мика както се извива и над мен. Очите на Доуф не бяха неутрални; бяха гневни. Бе гневен откакто стъпи през вратата. Раздели ни в отделни стаи. Натаниел бе разпитан от приятелката му в полицейския участък, детектив Джесика Арнет.Те бяха в гостната на горния етаж. Детектив Пери бе разпитал Калеб и все още разпитваше Зейн. Доуф се бе справил с Мърл и Мека. Зербовски не толкова ме бе разпитвал, колкото просто седеше там и бе сигурен, че не говорих с някой от другите. Наречи го нюх, но бях сигурна, че Доуф иска да ме разпита лично.

Имахме пет тела на пода, три от които дори в смъртта си не се бяха променили обратно в човешка форма. Трите змийски неща се останаха змийски. Превръщачите винаги се променят в оригиналната си форма след настъпването на смъртта. Винаги. Което повдигаше въпроса, ако не са превръщачи, какво по дяволите са.

-Анита. - каза Доуф.

Една дума, но знаех какво има в предвид. Станах и тръгнах към спалнята. Мика плъзна пръстите си през ръката ми, докато мина покрай мен. Очите на Доуф се присвиха и знаех, че е забелязал.

Той задържа вратата за мен и минах покрай него в спалнята си. Негодувах срещу това да използват къщата ми, спалнята ми, за да ме разпитват, но бе по-добре от разходка долу до града. Така че оставих оплакванията за себе си. Доуф имаше всяка причина да ни заведе в града. Имахме мъртви тела и дори не съм отрекла, че съм ги убила. Ох, можех да опитам да отрека ако мислех, че може да ми се размине, но не можеше, така че не го направих.

Кимна ми към кухненския стол, който бе пренесен в спалнята. Той останах прав, с всичките си шест фута .

-Кажи ми. - каза той.

Казах му точно какво се случи. Казах му истината, цялата. Разбира се не знаех достатъчно, че да лъжа. Те отнесоха тялото на Игор, всичките тези светли татуси още вибрираха, по-живи от останалата част от него. Имахме един мъртъв и един ранен. Бе моята къща. Определено бе самозащита. Единствената разлика от предните два пъти, когато трябваше да убивам хора в собствената си къща бе броя на телата и че някой от тях не е човек. С изключение на това, съм се измъквала от много по-подозрителни ситуации. Така че защо Доуф третира този случай по-сериозно? Нямах си и идея.

Доуф погледна надолу към мен. Той имаше много по-добър железен поглед от Зербовски, но му отвърнах със спокойни, черни очи. Можех да изглеждам невинна този път, защото бях.

-И не знаеш защо са искали да те отведат?

Всъщност бях мислила над това, не но споделих, не можех. Може да са дошли да ме преследват, защото почти убих лидера им. Един от проблемите с криенето на информация от полицията е че по-късно не можеш винаги да обясниш действията си без да признаеш, че си скрил информация. Това бе един от тези моменти. Не бях казала на Доуф за полу-хората - полу-змии взели Натаниел и битката след това. Можех да му кажа, но... но имаше твърде много неща, който трябваше да му кажа като това, че може да се превърна в леопард. Доуф мразеше чудовища. Не бях готова да споделя това с него.

Погледнах го с невинно лице и казах:

-Не.

-Те те искат прекалено силно, Анита, за да дойдат тук с подобна огнева мощ.

Свих рамене.

-Предполагам.

Гневът изпълни очите му, присви устни в тънка линия.

-Лъжеш ме.

Разширих очи.

-Защо да правя това?

Той се завъртя и удари ръката си в горната част на дрешника ми, достатъчно силно, че огледалото се отдръпна от стената. Стъклото трепна и за секунда си помислих, че може да се счупи. Не стана, но вратата се отвори и Зербовски показа глава през вратата. -Всичко наред ли е тук?

Доуф го погледна, но Зербовски не се махна.

-Може би аз трябва да разпитам Анита?

Доуф поклати глава.

-Излез, Зербовски.

Смел човек бе той, погледна мен.

-Ти наред ли си с това, Анита?

Кимнах, но Доуф вече бе изкрещял.

-Мамка му махай се.

Зербовски ни погледна и двамата за последно и затвори вратата, казвайки:

-Викни ако имаш нужда от нещо.

Вратата се затвори и във внезапната тишина можех да чуя дъха на Доуф, тежък, труден. Можех да подуша потта по кожата му, слаба, не неприятна, но бе сигурен знак, че е притеснен. Какво ставаше?

153