Окованият нарцис - Страница 154

154

-Доуф? - направих името му на въпрос.

Той поклати глава без да се обръща.

-Поемам много трудности заради теб, Анита.

-Не не го правиш - казах аз. - Всеки, който се извел от тази къща не е човек. Законите определят превръщачите като животни, но знам как стават нещата. Какво е още едно мъртво чудовище?

Тогава той се обърна, облягайки голямото си тяло на дрешника, със скръстени ръце. -Мислех, че превръщачите се връщат човешката форма, когато са мъртви.

-Така е. - казах.

-Змийските неща не го направиха.

-Не, не го.

Погледнахме се един другиго.

-Казваш, че не са превръщачи?

-Не, казвам, че не знам какво по дяволите са те. Има змийски хора в много различни митологии. Хинди, ваудум. Може да са нещо, което никога не е било човек.

-Имаш в предвид като нагата, която извади от реката преди две години? - попита той. -Нагата бе наистина безсмъртна. Тези неща, каквото и да са, не можеха да понасят сребърни куршуми.

Той затвори очите си за секунда и когато ме погледна отново, видях колко уморен бе той. Не физическа умора, но умората на сърцето, все едно носеше някаква емоционална тежест наоколо малко твърде дълго.

-Какво става, Доуф? Какво те е... раздразнило така?

Той леко се усмихна.

-Раздразнило.

Той поклати глава и се отдръпна от дрешника. Седна на края на леглото, обърнах се в стола, така че да го виждам по-добре.

-Ти попита коя жена в живота ми спи с мъртвец.

-Не трябваше да го казвам. Съжалявам.

Той поклати глава.

-Не, държах се като копеле - очите му отново се фиксираха. - Не знам как можеш да позволиш на това... нещо да те докосва.

Погнусата му бе толкова голяма, че почти можех да я почувствам по кожата си.

-Имали сме и преди този разговор. Не си ми баща.

-Но съм баща на Дарън.

Погледнах го с разширени очи.

-Най-големият, адвокатът? - попитах.

Той кимна.

Гледах лицето му, опитвайки се да разбера, боейки се да кажа нещо. Страхувах се да не го разбера погрешно.

-Какво за Дарън?

-Той е сгоден.

Гледах ужасната сериозност на лицето му.

-Защо имам чувството, че поздравленията не са желани?

-Тя е вампир, Анита, проклет вампир.

Гледах към него. Не знаех какво да кажа.

Тези гневни очи ме гледаха.

-Кажи нещо.

-Не знам какво искаш да кажа, Доуф. Дарън е по-възрастен от мен. Той е голямо момче. Той има правото да избира с кого да бъде.

-Тя е труп, Анита. Тя е ходещ труп.

Кимнах.

-Да.

Той станах, преминавайки през стаята с дълги, гневни крачки.

-Тя е мъртва, Анита, тя е напълно мъртва и не можеш да имаш внуци от труп.

Почти се засмях на това, но чувството за себесъхранение бе по-силно от това. Накрая казах:

-Съжалявам Доуф, аз... истина е, доколкото знам, че женските вампири не могат да изнасят бебетата си. Но най-малкия Пол, инженерът е женен.

Доуф поклати глава.

-Те няма да имат деца.

Гледах го да се разхожда из стаята, напред-назад, напред-назад.

-Не знаех, съжалявам.

Той седна на леглото, присвивайки изведнъж рамене.

-Без внуци, Анита.

Не знаех какво да кажа, отново. Не помня Доуф някога да е споделял толкова много от личния си живот с мен или с някога въобще. Бях едновременно поласкана и почти паникьосана. Не съм естествен утешител и просто не знаех какво да правя. Ако бе Натаниел или някой от леопардите, или дори някой от вълците, бих го прегърнала, потупала го, но бе Доуф и просто не бях сигурна какъв тип човек е той.

Той просто седеше там гледайки сляпо в пода, големите му ръце бяха на коленете му. Изглеждаше така изгубен. Станах от стола и седнах до него. Той не помръдна.

Докоснах рамото му.

-Съжалявам, Доуф.

Той кимна.

-Лусил заспива в сълзи откакто Дарън направи малкото си известния.

-Вампирски ли е проблемът или това, че няма да има внуци? - попитах.

-Тя казва, че е твърде млада да бъде баба, но...

Изведнъж ме погледна и каквото видях в очите му бе така ужасно, че ми се искаше да отклоня поглед. Трябваше да се насиля да срещна този болезнен поглед, да го задържа и поема всичко, което той предлагаше. Доуф ми позволяваше да погледна по-навътре в него от всякога и трябваше да уважа това. Гледах го, да разбере, че съм видяла всичко. Ако той бе приятелка, щях да го прегърна. Ако бе който е да е било от мъжете ми приятели, бих го прегърнала, но той бе Доуф и не бях сигурна.

Той обърна лицето си и само тогава, когато ми даде цялата си болка в очите си, се опитах да го прегърна. Той не ми позволи. Стана, отдалечавайки се от мен. Но опитах и това бе най-доброто, което можех да направя.

Когато се обърна към мен, очите му бяха черни, лицето му носеше маската, която обикновено носи, полицейското си лице.

-Ако криеш нещо от мен, Анита, ще ти сритам задника.

Кимнах, собственото ми лице бе празна маска като неговата. Момента на споделяне бе свършил и му бе неудобно от тона, така че се върнахме в познатата територия. Няма проблем за мен. И без това не знаех какво да кажа. Не ще запомня, че ми позволи да видя вътре. Ще помня, макар да не бях сигурна какво добро има в това и за двама ни. -Група превръщачи или каквото са, ме напада в собственият ми дом, убива един от постите ми, ранява друг и обвиняваш мен. Защо по дяволите?

Той поглади глава.

-Криеш нещо от мен, Анита. Понякога си мисля че го правиш по навик, понякога просто да си трън в задника, но вече не ми казваш всичко.

Свих отново рамене.

-Не казвам, че крия нещо от теб днес, но ти казват каквото мога, Доуф, когато мога. -Ами новото ти гадже с котешките очи?

Примигнах срещу него.

154