Окованият нарцис - Страница 167

167

-Ох, Господи.

Бодигардовете се придвижиха и трябваше да изкрещя:

-Не! - трябва да имаше нещо в гласа ми, защото и тримата замръзнаха по средата на движението си. - Никой да не ни докосва, никой.

Гласът ми бе висок, хаплив. Имаше наистина реален шанс ardeur да се разпространи из цялата стая, едно докосване на момента. Имахме достатъчно проблеми и без това.

Мика пусна ръката ми, ръцете му бяха безчувствени на коленете, но връзката бе направена и акта на докосване или не, не го променяше.

Жан-Клод запълзя от леглото от събрани завеси, бавно, всяка движение бе нещо грациозно и опасно. Никога не бе изглеждал по-хищнически, отколкото в този момент. -Жан-Клод - прошепнах, - недей.

Но не можех да помръдна. Наблюдавах го като малко птичка удивена как змията се плъзга по-близо, уловена между ужаса и бледата й красота.

Ашър изведнъж бе там в пространството между завесите. Жан-Клод замръзна, но не бе онази неподвижност, в която старите вампири могат да изпаднат, имаше някаква трептяща енергия към това, по-скоро като голяма котка, готова да скочи, отколкото нещо студено и влечуго.

-Жан-Клод трябва да контролираш ardeur по-добре от това.

Бе прегърнал ръцете си все едно чувства по-малко натиска върху себе си. Забеляза новите лица и използва практичното поклащане на главата си да плъзне златната си коса над белезите, оставайки само перфектната половина.

Гласът на Жан-Клод бе нисък и накъсан.

-Не мога.

Бях уплашена, сега бях почти ужасена. Погледнах към Ашър и видях като на филм всичките пъти, когато сме го докосвали, цялата тази красота, всичката красота, която все още виждах. Прошепнах: -Помогни ни.

Ашър поклати глава-Ако бъда въвлечен в това, няма да помогна на никой.

-Ашър, моля те!

-Веднъж след като се храни, всичко ще е наред, просто го остави да се храни.

Поклатих глава.

-Не тук, не така.

Мика каза:

-Ако ще помогне, защо не го оставиш да се храни?

Погледнах го и само обръщайки се към него накара устата ми да се отвори, затаила дъх. Бе почти като ardeur да го помни като прекрасна храна, която иска да опита отново. Отне ми два опита да кажа:

-Ти не разбираш.

Зейн каза:

-Анита, не позволявай на Жан-Клод да се храни от нея.

Той и Чери седях на края на канапено, гледайки с разширени очи, не се приближаваха към нас.

-Мислех си, че тя е неговият човешки слуга. - каза Мика.

-Тя е. - прошепна Жан-Клод.

Нещо в тези две думи ме накара да го погледна, накара да се взря в тези блестящи сини очи. Той не можеше да ме хване с погледа си повече, защото му бях човешки слуга, но тази вечер нещо ме придърпваше в тези очи. Исках да сграбча лицето му с ръцете си, исках да вкуся тези полу разделени устни.

-Анита!

Гласът на Ашър се разнесе наоколо, карайки ме да го погледна.

-Помогни ме.

-Той може да се храни от мен. - каза Мика, с нежен глас. Всички се обърнахме и вгледахме в него.

Изглеждаше по-малко сигурен. Мисля, че това, което видя на лицата ни го разколеба, но повтори.

-Ако малко кръв ще оправи това, тогава съм съгласен.

-Той вече се храни тази вечер - каза Ашър. - Не от кръв се нуждае, но... VО^^ 1ез ап§ез.* (... VО^^ 1ез ап§ез - виж ангели)

-Английски, Ашър, дори аз не разбрах това. - казах.

Той развя ръка все едно иска да изтрие казаното.

-Нужно му е освобождение....

Каза няколко неща на бърз френски и не можех да го следвам. Ашър бе в голямо безпокойство, ако английският му го напуснеше.

Бях внимателна да не гледам към Мика, когато се опитах да обясня.

- Жан-Клод трябва да нахрани Агбеиг.

-Той се нуждае от секс, не кръв. - каза Натаниел.

Гласът му бе нежен, но един поглед му показа да стои далеч, да се отдалечи толкова колкото му позволява стаята. Не го винях дори малко.

-Първият път, когато се храни нямаше проникване, само докосване. - каза той.

Кимнах, все още опитвайки се да не гледам към никой от мъжете.

-Помня.

-Контакт е добре. - каза Мика.

Трябваше да го погледна и изненадата бе достатъчно голяма, че само за секунда можех почти да освободя ardeur, едва мислех.

-Какъв вид контакт?

-Сексуален контакт - лицето му бе сериозно, ясни очи, все едно той, също, можеше отново да мисли. - Казах, че ще направя всичко да бъда твой Нимир-Радж, Анита.

Какво трябва да направя да те убедя, че наистина е така?

-Какво предлагаш, Мика?

-Каквото ти е нужно - погледна през мен към Жан-Клод. - От каквото и двамата се нуждаете.

Почувствах вниманието на Жан-Клод да се изостря, почти като физическа сила и ardeur се върна, достатъчно тънък да се удавиш. Дъхът ми замръзна в гърлото, пулсът ми бе твърде бърз да го преглътна. Гласът на Жан-Клод дойде, мисля в главата ми, защото устните му не помръднаха.

-Внимавай какво предлагаш, топ ат^ контролът ми е слаб тази вечер.

Мика отговори, сякаш също е чул Жан-Клод.

-Справял си се като тройка с Улфрик. Него го няма. Аз съм тук и оставам. Ще бъда Нимир-Радж на Анита, каквото и да значи това.

Успях да кажа.

-Кой казва, че сме били тройка?

-Всички. - каза той.

Почудих се кой ли са тези всичко, защото знаех, че не са всички.

Жан-Клод отново се движеше напред, болезнено бавно, всяко движение така изпълнено с енергия, така изпълнено с потенциално насилие и грация, че почти болеше да гледам. Накара пулса ми да се вдигне, затрудни дишането ми - накара тялото ми да се навлажни. Ох, мамка му, мамка му, мамка му.

-Жан-Клод, не - но гласът ми бе като шепот.

Устата му се надвеси над моята, тогава лицето му бе обърна за секунда към Мика. Гледах двамата да се взират един в друг на инчове разстояние и почувствах силата да пулсира във въздуха между тях. Жан-Клод се придвижи толкова бавно да раздели разстоянието между нас, че бе като да гледам на забавен каданс. Мика седя там, очаквайки. Не се приближи към него, но и не се отдръпна. Първоначално си помислих, че ще се целунат, но Жан-Клод остана на място, задържа се, докато Мика не затвори очите си, все едно не можеше да понесе да срещне тези блестящи сфери, като да гледаш към слънцето, твърде светло да понесеш.

167