Окованият нарцис - Страница 168

168

И все пак Жан-Клод не скъси това малко разстоянието. Бе разстояние от един дъх, лекотата на докосване и все пак той се възпря почти докосвайки, почти там, но не съвсем. Напрежението растеше, растеше, растеше, докато не поисках да изкрещя. Не бях осъзнала, че съм се придвижила към тях, докато и двамата не се обърнаха едновременно и ме гледаха на инчове разстояние. Очите ми минаваха от един на друг. Очи като син огън; очи като жълто зелени облаци. Очите на Мика станаха дори по-зелени докато гледах, докато не станаха бледо, бледо зелени, като пролетни листа. Той се засили към мен. Не можех да го обясня, но знаех, че това е погледът с който ловува, този остър фокус, зеницата му почти се губеше в цвета на очите му.

Осъзнах, че съм избутала назад ardeur. Бях привлечена и към двамата, но можех да мисля отново, да почувствам нещо различно от изгарянето. Да контролираш един вид метафизически контрол и изглежда ти дава контрол над всички тях. Облекчението ме накара да се почувствам слаба, все едно можех да се свия на пода и заспя. Нямаше да се нападнем един друг като ослепени от похотта чудовищата. Юпий.

Лесно се отдалечих, започнах да пълзя назад. Погледът на Жан-Клод ме проследи, но не прави движение да ме докосне. Имаше нещо в начина, по който той седеше на четири, което ме накара да узная, че ardeur още го контролира. Но можех да се въздържа да го докосна, бяхме добре. Той ме желаеше, като прегладнял мъж, той виждаше първото си ядене от дни, да се отдалечава. Но играеше честно, остана където е, позволи ми да се отдалеча. Той знаеше правилата. Мика не.

Той се протегна към мен и аз отскочих назад към пода със скорост, която никога не бях имала, но Мика също не бе човек. Той ме последва с движение, което бе твърде бързо да го проследи окото ми, така че бе над мен преди умът ми да може да го види да се движи. Бе магическо.

Той бе замръзнал точно над мен, тялото му балансираше на ръцете и краката, почти сякаш правеше повдигания. Протегнах се, около него, опитвайки се да не го докосвам. Имах време да кажа:

-Не, недей. - тогава две неща се случиха едновременно.

Мика отпусна тялото си над моето и Жан-Клод пое протегнатата ми ръка. Може би си помисли, че се протягам към него, не знам. Но в момента в който се докоснахме топлината премина над нас, през нас и нямаше нищо друго освен нуждата.

50

Целунахме се и бе като разтапяне от устата надолу. Ръцете ми се плъзнаха по копринената блуза на Мика и не бе достатъчно. Разкъсах я, свалих я от тялото му, докато ръцете ми се плъзнаха по солидната мекота на гърдите му, кожата му бе като топъл сатен под ноктите ми. Мика изведнъж ме прикова към пода, толкова тежък.Отворих очите си и открих Жан-Клод над нас, над Мика, притискайки и двама ни към пода. Имах момент да срещна очите му, момента да видя гневът в този блед син пламък, тогава ръцете му бяха около Мика и той дърпаше по-малкия мъж назад. Седнах, гледайки ги да се въргалят по пода, борейки се. Гняв, нужда и просто леко умора се надигаха в мен, докато нямаше място за ardeur. Бях уморена да се боря, толкова уморена.

Подуших кръв като топла линия през центъра на тялото ми; миризмата бе почти сексуална. Това бе достатъчно. Извадих браулинга и погледнах през стаята. За част от секундата имах и двамата в края на дулото. За част от секундата ми хрумна. После преместих пистолета през стаята, осъзнавайки за първи път, че не бе останал никой друг в стаята освен нас. Добре да се знае, че нямахме публика. Насочих оръжието към претъпкания бял диван и стрелях. Една от малките златни и сребърни възглавници подскочи нагоре от удара. Ударът бе като гръм в каменната стая, все едно тежките завеси хванаха звука и го задържаха около нас.

Те замръзнаха. Ръцете на Мика бяха нокти, пръснати по гърба на Жан-Клод, защото това бе всичко, което можеше да достигне. Лицето на Жан-Клод бе забито във врата на Мика, тялото му увито около него, така че всичко важно бе скрито, докато той се опитваше да разкъса врата на Мика.

Примигнах срещу тях.

-Спрете, спрете, и двамата или следващият ще се забие в един от двама ви. Кълна се в Господ, че ще ви застрелям.

Жан-Клод се надигна, кръв в червено измиваше устата му, брадичката, надолу по гърлото. Имаше толкова много кръв, накара ме да се боя да видя врата на Мика. Ноктите на Мика останаха на гърба на Жан-Клод. Можех да видя напрежението на всеки мускул, желаещ да забие ноктите още по-дълбоко.

-Нимир-Радж ме държи на място, ma petite. Не мога да помръдна.

-Мика, пусни го.

Мика не се помръдна и не можех да го виня, но... Насочих пистолета към главата му защото това бе единственият чист изстрел, който имах. Имах малък изблик на паника, че трябва да натисна спусъка, после спокойствието ме облада и застанах в кладенец от спокойствие, което придобивах когато убивах. Нямаше чувство там, нямаше почти нищо там.

-Аз... ще те... убия, Мика.

Гласът ми прозвуча толкова празен, колкото се и чувствах.

Мика обърна главата си бавно да погледне към мен. Кръв течеше от лявата страна на врата му, надолу по рамото му, гърдите му. Бе намокрен със собствената си кръв. Можех да видя още от нея да отива нагоре, плъзгаща се надолу, но не постоянно; кръвта излизаше заедно с пулса му. Мамка му.

-Пусни го, Мика, той е пронизал аортата ти.

Свалих оръжието и започнах да скъсявам разстоянието помежду ни.

Мика погледна към вампира, все още забил ноктите си в плътта на Жан-Клод.

-Ако аз умра, искам той да дойде с мен.

-Би било лесно за Нимир-Радж с твоята сила да излекува подобна малка рана. - каза Жан-Клод, все още притиснат към тялото на другия мъж, интимно.

168