Окованият нарцис - Страница 17

Ашър се наклони над Ричард и го чух да казва:

-Можеш ли да ме чуеш, топ ат^

Ричард преглътна, прокашля се и каза:

-Да.

-Добре, добре.

Отне ми два опита, но имах умен коментар, който трябваше да направя.

-Сега, всеки който може да стане, да си вдигне ръката. - Никой от нас не помръдна. Чувствах се дистанцирана, плаваща, тялото ми беше прекалено тежко за да го помръдна. Може би ума ми беше прекалено завладян, че да се раздвижи.

-Не се страхувай, та сЬепе, ние ще се погрижим за вас. - Ашър се изправи и сякаш това бе някакъв знак. Фигури излязоха от тълпата. Разпознах три от тях. Дългата до кръста коса на Джамил изглеждаше като у дома на черното му кожено облекло. Той бе изпълнител на Ричард или Сокол. Шанг Да не изглеждаше да му е удобно в черната кожа, но такива дрехи никога не изглеждат удобно. Шанг Да бе другият изпълнител в глутницата, Хети. Силвия коленичи до мен, изглеждаше великолепно във винил, късата й кафява коса беше като бургундско червено под светлината. Макар че изглеждаше добре, знаех, че тя е достатъчно консервативна и това бе само временен цвят. Тя продаваше застраховки, когато не беше втора в командването след Ричард, неговата Фреки, застрахователните агенти нямаха коса с цвят на добро червено вино.

Тя ми се усмихна, беше с повече грим от колкото някога я бях виждала. Изглеждаше страхотно, но не наистина като Силвия. За първи път се замислих колко красива е и това, че тя изглеждаше почти толкова деликатна, колкото и аз.

-Дължа ти спасяване - каза тя. Веднъж, когато група противни вампира дойдоха в града да научат Жан Клод, Ричард и мен на урок. Те взеха затворници по пътят си. Силвия бе един от тях. Аз я измъкнах и спазих обещанието си, да видя всеки който я беше докоснал мъртъв. Всъщност тя ги уби, но аз й ги предадох за наказанието й. Тя пазеше няколко кости, като сувенири. Силвия никога не се оплакваше, че съм прекалено жестока. Може би тя можеше да ми е новата най-добра приятелка.

Върколаците застанаха около нас в линия, като бодигарди. Никой от тях не бе физически внушителен, колкото бяха бодигардите на Нарцис, виждала съм вълци да се бият и мускулите не са нищо. Имат значение уменията в борбата и определено ниво на безпощадност.

Два вампира дойдоха да застанат с Ашър и вълците. Не разпознах нито един от тях. Жената беше азиатка, с блестящо черна коса, която падаше на голите й рамене и бе с почти същия цвят и яркост като виниловия котешки костюм, който носеше. Костюма бе направен така, че да се увери, че ще забележиш големите й стегнати гърди, тънкият й кръст и добре оформените й бедра. Тя ми даде недружелюбен поглед с тъмните си очи, преди да се обърне с гръб към мен и да застане с ръцете от двете й страни, чакаше. Не бях сигурна какво чакаше.

Вторият вампир беше мъжки, не много по-висок от жената, с плътна кафява коса която бе до главата му освен бритон който стигаше наполовина до очите му. Той погледна надолу към мен с усмивка, очите му блестяха като нови пенита* и сякаш кафявите му очи съдържаха очертания от кръв в тях.

(пени - монета)

Той обърна вниманието си навън, ръцете му бяха кръстосани срещу черната кожа на гърдите му. Имаше много лица, които бяха като на бодигарди, оставяйки тълпата да разбере: въпреки че не можем да станем, ние не сме безпомощни. Успокоително предполагам.

Джейсън пропълзя през краката им, с главата надолу, сякаш му беше почти трудно да се движи. Той вдигна сините си очи към мен и погледа в тях, бе почти толкова нефокусиран, колкото и аз се чувствах.

Даде ми бледа версия на обичайното му ухилване.

-Това добро ли бе за теб?

Чувствах се достатъчно добре, че да опитам и седнах, но паднах. Жан Клод каза:

-Лежи малко по-дълго, ma petite.

Тъй като нямах избор, направих това което той ми каза. Лежах гледайки тъмният, отдалечен таван с редици лампи. Те почти ги бяха изключили, така че клуба бе почти черен. Като мекият мрак, който идва, когато затвориш щорите през деня.

Усетих Джейсън да ляга от другата ми страна, главата му почиваше на бедрото ми. Не много отдавна щях да го накарам да се мръдне, но откакто прекарвах времето си да се науча да ми е удобно в близостта с леопардите. . Това очевидно ме прави по-толерантна към всички.

-Защо си изморен?

Той завъртя главата си и ме погледна без да се вдига от крака ми, едната му ръка бе на прасеца ми сякаш пазеше равновесие.

-Ти разля секс и магия през целият клуб и питаш защо съм изморен? Такава шегаджийка си.

Намръщих се.

-Още един подобен коментар и ще трябва да се преместиш.

Той притисна главата си към чорапогащника ми.

-Мога да видя, че бельото ти си съвпада с облеклото.

-Махни се от мен, Джейсън.

Той се плъзна на пода без да трябва да повтарям. На него никога нямаше да му бъде позволено да е достатъчно сам, нашият Джейсън. Той винаги трябваше да прокара последната шега, последният коментар, черешката на тортата. Притеснявах се, че някой ден с някой друг, този малък каприз ще го нарани или по-лошо.

Ричард се подпря на лактите си, движеше се бавно, сякаш не беше сигурен, че всичко му работи.

-Не знам дали това чувство е по-добро от всичко, което някога сме правили, или по-лошо.

-Чувството е, като комбинация от махмурлук и умора за мен - казах.

-И все пак, чувството е хубаво - каза Жан Клод.

Накрая щях да се изправя и открих че и двамата бяха сложили ръце на гърба ми за да ме спрат, сякаш движението им бе едновременно.

Всъщност се облегнах към ръцете им, по скоро за да им кажа да не мърдат. Първо, аз все още треперех, второ, просто не намирах физическият контакт за неприятен. Всичките тези месеци на опити да сплотя леопардите и приятелска връзка, научи и мен на сплотеност и приятелство. Трябваше да науча, че не всяко предложение за физически контакта е капан или лъжа.