Окованият нарцис - Страница 173

К оглавлению

173

-Не трябваше ли да извадиш Деймиън от ковчега му?

Гласът на Ашър се появи сух, карайки ме да се отдръпна от Мика.

Жан-Клод го погледна, изглеждайки по-нечовешки отколкото през цялото време на яденето.

Ашър се изправи с едно главно движение като кукла дръпната за конците.

-Добре, но ако ще правите секс, тогава не трябва да гледам.

Изправих се, ръцете на Мика се плъзнаха по тялото ми, докато се отдръпнах от дивана. Изправих се пред Ашър.

-Виж, толкова съм далеч от комфортната си зона точна сега, че не мога да мисля, но ще ти кажа едно. Няма да оправям мъжкото ти его, докато малкия глас в мозъка ми още крещи, бягай, бягай. Така че, остави леденото поведение, Ашър, не мога да се оправям с това сега.

Изведнъж вибрираше от гняв, очите му бяха като ледени сини блокове.

-Съжалявам, че дискомфорта ми те дразни.

-Да ти го начукам, Ашър.

Той изведнъж се придвижи напред с огромна скорост. Отдръпнах се назад толкова бързо, че паднах към дивана. Мика ме хвана или щях да падна на земята. Имах време да извадя оръжие, или нож, но дори не се опитах. Ашър не се опитваше да нарани тялото ми, само чувствата ми. Наведе се до кръста, надвесвайки се над мен и Мика, въпреки че мисля, че тази част е случайна. Той постави ръка на всяка наша страна и се наведе към лицето ми, така близо, че трябваше да се отдръпна да се фокусирам на тези студени сини очи.

-Не предлагай неща, който не си готова да дадеш, та сЬепе, защото това е досадно.

Той се изправи рязко и излезе от стаята.

Гласът на Мика бе нежен.

-Какво бе всичко това?

Ръцете му бяха още на ръцете ми, наполовина държейки ме, пазейки.

Поклатих глава.

-Попитай Жан-Клод - изправих се на крака. - Отивам да взема Деймиън.

-Ще те придружа, ma petite.

-Добре.

Започнах да вървя. Можех да ги почувствам да ме следват, чувствах ги и двамата зад себе си. Почти се обърнах да видя дали не държат ръце, но ако бе така, не бях готово да го видя.

Боби Лий ни последва без да каже и дума. Умен човек.

53


Стаята бе от голи каменни стени. Нямаше следи от комфорт. Бе вампирската версия на затвори и изглеждаше като един. Имаше половин дузина ковчези поставени на голи, издигнати платформи със сребърни вериги около тях, очаквайки да се надигнат и затворят на места с ковчези. Единствените кръстове в стаята бяха на двата затворени ковчега. Два? Два оковани ковчега. Деймиън бе в единия. Кой по дяволите бе в другия?

-Кой е твоето момче? - попита Боби Лий.

Поклатих глава.

-Не знам.

-Мислех си, че трябва да си господаря на това момче.

-Такава е теорията.

-Тогава не трябва ли да можеш да кажеш в коя кутия е?

Погледнах го, леко кимнах.

-Имаш право.

Погледнах назад към вратата, но все още бе празна. Не знаех накъде са отишли всички и се опитвах толкова много да не спекулирам с това, което можеше да разсее Мика и Жан-Клод.

Опитах се да се концентрирам над този, който е в ковчега, но не можех. Имаше време, когато можех да почувствам Деймиън дори преди да се събуди в ковчега си, но не получих нищо от ни един от ковчезите, освен, че вътре имаше вампири. Отидох до по-близкия ковчег. Дървото бе бледо и гладко. Не от най-скъпите, но не и евтино, тежко, добре направено. Прекарах ръце през гладкото дърво, пръстите ми се плъзгаха по гладкостта на веригите. Нещо се удари срещу горната част на ковчега. Подскочих.

Боби Лий се засмя.

Втренчих се в него, после се обърнах обратно към ковчега, но повече не го докосвах. Знаех, че не е възможност с благословен кръст прикачен към капака, но изведнъж имах образа на ръка да си проправя път през дървото и да ме сграбчва. Деймиън би трябвало да е клинично луд. По-добре предпазлив отколкото мъртъв.

Поставих ръце точно над ковчега, не точно докосвайки. Извиках некроманията си, като да си поемеш дъх и да издишам през тялото си, не точно през ръцете си, но от всякъде. Некроманията бе част от това, което съм, не просто която съм. Започнах да бутам силата си в ковчега, но бе избутана като вода запълваща дупка. Водата падаше надолу защото гравитацията я привличаше и нищо не можеше да я спре; в природата е автоматично. Некроманията ми се плъзна в ковчега и в Деймиън. Почувствах го да лежи в мрака, тялото му притиснато срещу тънкия сатен.Видях очите му да се взират в моите, почувствах нещо да се запалва в него, нещо, което разпозна силата ми, но не можех да го усетя. Нямаше личност там, нямаше Деймиън. Знаех, че е той, но нямаше мисъл за нето, нищо, освен онази малка искра на разпознаване и едва нова. Опитах се да преосмисля това, което усетих, което бе Деймиън и бе като той се бе превърнал в някой друг. Казах бърза молитва и дори не се почувствах странно да се моля на Господ за вампир. Трябваше да се откажа от плоските си идеали за Бог отдавна или да се откажа от църквата и всичко, което чувствах скъпо относно религията ми. Работата бе в това, че ако Господ е наред с това, което правя, тогава трябваше и аз.

-Къде са всички?

Попитах достатъчно високо, така че Боби Лий отговори.

-Не знам, но ако дойдеш с мен, ще ги потърсим.

Поклатих глава гледайки другия ковчег. Кой бе там заключен в мрака? Трябваше да знам и ако можеш, щях да ги извадя. Не одобрявах мъчението и да бъдеш заключен в ковчег, където никога няма да умреш от глад, но винаги толкова гладен, никога умирайки от жажда, но изгаряйки от нуждата за течност, да си затворен в пространство толкова малко, че дори да не можеше да се обърнеш на една страна, е всичко е добра дефиниция за мъчение по правилата. Харесвах повечето от вампирите на Жан-Клод и не бих ги оставила така, не и ако можех да го убедя, че са достатъчно наказани. Бях много упорита за подобни неща и Жан-Клод би пожелал да ми угоди точно сега, можех вероятно да извадя който е вътре. Щях да се постарая. Но кой бе? Признавам си, имаше вампири за който да се постарая повече да спася, точно като хора.

173