Окованият нарцис - Страница 174

174

Застанах до другия ковчег и притиснах магията си в него. Трябваше да натисна този път, не бе като при Деймиън. Каквото и да бе в тази кутия не ме приветства. Не бе някой, с който да имам връзка. Почувствах нещо и знаех, че е вид немъртъв, но не го почувствах като вампир. Почувствах се по-празна от това. Бе пълен мрак отвътре; трябваше да има движение, живот, в някакъв вид, но нямаше нещо. Натиснах по-навътре в нещото и открих лек отвръщащ пулс. Бе все едно каквото и да бе там бе повече мъртво отколкото живо, все още не истински мъртво.

Звук ме обърна към вратата. Жан-Клод се плъзна в стаята, робата му бе стегната този път като сигнал, че е наистина готов да се заеме с работата. Бе сам.

-Къде е Мика? - попитах.

-Джейсън го отведе да си вземе някакви дрехи. Те сигурно ще открият нещо, което да му стане.

-Кой е в този ковчег?

Почти казах какво, но се обзалагах, че е вампир, просто не някой, който съм усещала преди.

Лицето му бе вече спокойно, неутрално.

-Мисля си, ma petite, че ти е достатъчно да се тревожиш за Деймиън?

-Знаеш и аз знам, че няма да мръдна, докато не разбера кой е там.

Той кимна.

-Да, знам.

Той наистина погледна надолу към земята, все едно е уморен и защото лицето му не показа нищо, а жестът изглеждаше недовършен като лоша игра. Но знаех, че за него, да се преструва толкова упорито да задържи всичко от лицето си, само да позволи тялото му да го предаде, означаваше, че е много нещастен. Което значеше, че наистина нямаше да ми хареса отговора.

-Кой, Жан-Клод?

-Гретхен. - каза той, най-накрая срещайки очите ми. Лицето му не ми каза нищо, една празна дума.

Имаше време, когато Гретхен се опита да ме убие, защото искаше Жан-Клод за себе си. -Когато се е върнала в града?

-Върнала?

Той направи онова леко повдигане, което го направи на въпрос.

-Не си играй, Жан-Клод. Тя се е върнала в града искайки кръв и ти си я затворил тук, така че кога?

Лицето му стана като на скулптура, с изключение на по-малкото подвижност. Той криеше толкова много от себе си, колкото бе способен и защитите му бяха стоманени. -Казвам отново, ma petite, никъде не е отивала.

-Какво би трябвало да означава това?

Той ме погледна с това съвършено лице, така неразгадаемо.

-Означава, че от момента, в който ме видя да я слагам в ковчега в моя офис в Престъпни удоволствия, тя винаги е била тук.

Примигнах, огледах се, отворих уста, затворих я, опитах отново, не успях. Трябвало е да изглеждам като риба на сухо, защото не можех да измисля нищо да кажа. Той просто седеше там, без да помогне.

Открих гласа си и бе на пресекулки-

-Казваш, че Гретхен е била в ковчега две, не три години?

Той просто ме погледна. Бе спрял да диша. Нямаше и следа от движение по него изобщо, все едно ако погледнах настрани никога няма да го открия отново, би бил невидим.

-Отговори ми, по дяволите! Била ли е в ковчега три години?

Той леко кимна.

-Господи, Господи - преминах през стаята, защото ако не направих нещо физическо щях да го ударя и започна да крещя. Накрая спря застанала пред него, ръце в юмруци от двете ми страни. - Копеле.

Гласът ми бе като шепот, изстискан от гърлото ми, защото да направя нещо други бе било да крещя срещу него.

-Тя се опита да убие човешкия ми слуга, който също така обичам. Повечето господари щяха просто да я убият.

-Това би било по-добре от това. - казах, гласът ми все още бе шепот.

-Съмнявам се, че Гретхен би се съгласила.

-Нека да отворим ковчега и да видим. - казах.

Той поклати глава.

-Не тази вечер, ma petite. Знаех, че би почувствала така и може да се опитаме и да я освободим, макар да имам малко надежда за това.

-Какво би трябвало да означава това?

-Тя не бе една от най-стабилните жени, когато влезе вътре. Това няма да затвърди представите й за реалността.

-Как си могъл да й причиниш това?

-Казах ти преди, ma petite, тя си заслужи наказанието.

-Не и три години. - казах.

Гласът ми бе започнал да звучи нормално отново. Нямаше да го ударя, страхотно.

-Три години за това, че почти те уби. Бих я оставила за още три години и няма да бъде достатъчно наказание.

-Няма да споря дали наказанието е справедливо или извинение, или нищо. Всичко, което мога да кажа е че я искам вън от там. Няма да я оставя за още една нощ. Почти няма нищо останало там сега.

Той погледна към ковчега.

-Не си го отворила, как знаеш какво има вътре?

-Исках да знам как е Деймиън. Използвах малко магия да изследвам какво има вътре в двата ковчега.

-И какво откри? - попита той.

-Моята некромания разпозна Деймиън. Че Деймиън не е там. Сякаш самоличността му бе изчезнала Каквото го правеше, него, го няма.

Жан-Клод кимна.

- С вампирите, който нямат силата на господари и никога няма да бъда, е предложение към Господаря на града, или техния създател, че не ми позволява да съществуват със силно присъствие. Откъснати от това, те падат.

Падат, каза той, все едно говореше за завеси, който са били на слънце твърде дълго, вместо за живо същество Е, един вид живо същество.

-Е, Гретхен е далеч от отпадане. Почти нищо не е останало. Оставим ли я още една нощ и тя може да не бъде тук.

-Тя не може да умре.

-Може би не, но вредата - поклатих глава. - Трябва да я извадим сега, тази вечер или можем също така добре да пуснем куршум в нея.

-Остави Деймиън за още една нощ и ще се съглася за освободя Гретхен.

-Не - казах. - Деймиън е като един от тези подчинени вампири. Колкото по-дълго е така, по-голяма е вероятността никога да не бъде нещо друго.

-Наистина ли вярваш, че още една нощ ще го нарани до невъзможност да се възстанови? - попита Жан-Клод.

174