Окованият нарцис - Страница 177

К оглавлению

177

55


- Копеле, хранил си се от енергията й, докато е била там.

Трябваше да се отдръпна от него, за да не го сритам. Някой неща не правиш; някой линии не пресичаш.

Докосна с опакото на ръката устата си.

- Какво ако нямам нищо общо с това?

- Какво ако? - застанах над него. - Какво ако? Наистина ли се опитваш да ми кажеш, че не си се хранил от нея.

Посочих обратно към ковчега и сигурно съм погледнала назад, защото следващото, което знаех бе че ме е хванал за краката и изведнъж падах към земята. Ударих се в твърдия камък с ръцете си както ме бяха учили по джудо. Това пое част от удара, предпазвайки главата ми да се удари в стоманения под, но бе нужна концентрация. До времето, когато тялото ми бе на земята Жан-Клод бе над мен, притискайки ръцете ми към пода със своите, останалата част от тялото му заклещила моето.

- Махни се от мен.

- Non ma petite, не преди да ме чуеш.

Опитах се да вдигна ръцете си, не защото знаех, че мога да го преборя, а защото трябваше да опитам. Никога не съм се давала без борба, дори когато знам, че е загубена кауза.

Успях малко да повдигна ръцете си, не достатъчно да се измъкна, но достатъчно да го накарам да се притисне надолу, достатъчно да разшири очи, достатъчно да се напрегне. Добре е да се знае, че белезите ми дават полезни неща като сила, не само гадости. Кръвта бе светла срещу лицето му. Кръвта капна от порязването на устата му.

- От къде знаеш, че това не е нещо, което става с всички вампири, който са били съживени след няколко години?

Гледах го, защото не можех да направя нищо друго.

- Лъжец.

- От къде си сигурна?

Той се притисна по-силно към мен да подчертае думите си, мисля, защото не бе щастлив да е там; тялото му бе изпълнено с гняв, не секс.

- Как знаеш, Анита?

Използва истинското ми име.

- Аз съм некроман, помниш ли?

Лицето му ясно изразяваше, че не вярва отговорът да е толкова прост и бе прав. Припомних си посещението си в Ню Мексико и какво научих там. Чудовище се надигна от бара на клуб в Албакърки. Появи се над бара като тънка линия от бледа кожа, като изгрева на полумесеца, после се появи лице. Лице след лице се появяваха и изчезваха, като парчета чудовищни мъниста свързани помежду си с парчета от тела, ръце, крака и тънък черен конец като гигантски шев, който си събираше заедно, задържайки магията вътре. То растеше и растеше, докато не достигна тавана, извивайки се като голямо змия гледаща надолу към мен. Преброих към четиридесет глави, повече, преди да изгубя бройката или сърце да броя повече.

Имаше още един клуб в града и бе по-лошо в някой случай, защото мъченията бяха част от представленията... Появиха се човешки череп. Мускулите под кожата му започнаха да изчезват, все едно има някаква болест, но каквото трябваше да стане за месеци ставаше за секунди. Без значение колко доброволна е саможертвата, все пак болеше. Мъжът започна да крещи толкова силно, колкото можеше да си поеме дъх. Дробовете му работеха по-добре отколкото на първия мъж, все едно нещо го изсмукваше. Бе като да гледаш балон да се свива. Като изключим, че бяха мускули и когато мускулите изчезнаха, имаше кости и най-накрая нямаше нищо, освен суха кожа над кости. И той все още крещеше.

Последната обида или дар, или ужас, бе силата на Господаря на Албакърки. Силата й мина покрай мен като плясък на криле, птици крякаха, че са оставени в мрака и искаха в светлината и топлината. Как можех да ги оставя да плачат в мрака, когато всичко, което трябваше да направя бе да отворя и ще са свободни? Помислих за това, на накрая крилете се преобразиха в купчина птици. Тялото ми се отвори, макар да знаех, че не е.

И крилатото нещо - видях го само наполовина, се промъкна през отвора. Силата се вля в мен, през мен и отново навън. Бях част от голям кръг и почувствах връзката с всеки вампир, който тя докосваше. Сякаш минавах през тях и те през мен, като вода събираща се да образува нещо голямо. Тогава плувах в мрака и имаше звезди, далечни и блестящи.

После бяха изображенията и те имаха сила в тях като неща удрящи се в тялото ми. Видях Господаря на града да седи на върха на пирамиден храм заобиколен от дървета, джунгла. Можех да подуша богатата й зеленина и чуя нощния повик на маймуна, ревът на ягуар. Човешкият й слуга коленичи и се храни от кървавата рана на гърдите й. Той става неин слуга и получи сила, много сили. И една от тях бе това - как да взима жизнената енергия от нещо, някой и да се храниш от това, без да го убиваш. И разбрах как бе поел силите на човека, през онова ужасно представление. Повече от това, разбрах как е направено и как да бъде поправено. Знаех как да възстановя онова създание в бара, въпреки това, от което бе направено, съединени заедно в кошмар стил Франкенщайн, би ги върнало да бъдат само плът, би ги убило. Не ми бе нужен некроманът, който ги е затворил в тази магия; можех да се справя сама.

Спомените бяха толкова ясни, бе като да ги преживявам отново. Върнах се в настоящето почти със скок, гледайки в очите на Жан-Клод, все още заклещена от тялото му, все още в стаята за наказания стотици мили далеч от Обсидианова пеперуда и малката й армия. Но бе изражението на лицето на Жан-Клод, което ме накара да затая дъх.

Очите му се бяха разширили и знаех в този момент, че е видял спомените ми, че ги е споделил по начин, по който понякога споделям неговите. Мамка му.

Гласът му имаше трепет, който рядко чувам:

- Ma petite, била си заето момиче, докато си била далеч от нас.

- Видя каквото видях и знаеш какво изпитвам за това, което си направил на Гретхен? Ръцете му се стегнаха около ръцете ми, пръстите се забива в кожата ми, само малко.

177