Окованият нарцис - Страница 178

178

- Знам как се чувстваш , ma petite. Няма да поема обвинението леко. Аз съм Господар на града, вампирите ми живеят през мен. Освен ако сами не са господари, животът им идва през линията, с която свързани, докато нямат кървава връзка с Господар на града. Тогава този господар кара сърцата им да бият. Ако спра силата, тогава някой от тях няма да се събудят през нощта или ще станат ренегати, животни да бъдат унищожени както Деймиън.

Раздвижих се под него.

- Аз не...

- Шшттт, ma petite, няма да бъда обвинен без да бъда чут, не и този път. Може би ти ще спасиш Деймиън, но той е над хиляда години. Дори да не е господар, това е дълго време, достатъчно дълго да има енергия да оцелее. Но вампири като Уили и Хана, който не са господари и не са достатъчно възрасти, те ще отпаднат или полудеят и няма да има спасение за тях.

Той ме разтърси, стискайки ръцете ми, бе повдигнал лакти, така че ако поискам да мога да взема оръжие, но аз просто го гледах и слушах.

- Това ли искаш, Анита? Кой би пожертвала за спасиш Гретхен? Гретхен, която те нарани. Взех сила от нея, защото ти го изискваше от мен.

- Не ме обвинявай за това. - казах.

Той изведнъж се раздвижи, сядайки на колената си, разтваряйки краката ми. Повдигна ме в седяща поза, пръстите му галеха ръцете ми.

- Системата на господари и слуги е работила добре стотици години, но ти продължаваш да се бориш с нея и продължаваш да ме караш да правя неща, който не искам.

Повдигна ме близо до лицето си и гледах очите му да горят в син пламък на сантиметри от мен. Разтърси ме, поне път по-силно, почти достатъчно силно да ме изплаши.

- Ако можех да направя ardeur както трябва да се храни, тогава това нямаше да бъде нужно. Ако можех да се храня през човешкия си слуга, това нямаше да бъде нужно.

Ако можеш да се храня от животното си, това нямаше да бъде нужно. Но ти и Ричард се вързахте с правила, парализирахте ме с морала си и ме накарахте да се закълна никога да не правя някой неща. Бях в кутия и се храних от господаря си и бе най-лошото, което трябваше да понеса. И сега защото ти и той искате своите високи морали да останете непокътнати, ме принудихте да бъда по-практичен отколкото някога съм искал да бъда.

Пусна ме толкова внезапно, че паднах назад на земята, удряйки лакти в камъните. Той стоеше пред мен, по-гневен отколкото някога съм го виждала и не можех да отвърна с гняв. Накрая казах:

- Не знаех.

- Това се превръща в слабо извинение ma petite. - отиде до ковчега и погледна надолу към това, което лежеше там. - Някога и дадох защита и това не е защита. - той се обърна и ме погледна. - Направих каквото трябваше да направя, ma petite, но не изпитах удоволствие от това и се опитах да направя необходимото. Ако ми бе помогнала, дори наполовина, можехме да избегнем тази болка.

Станах, борейки се с желанието да разтъркам лактите си.

- Искаш ли да кажа, че съжалявам? Така е. Искаш разрешение да се храниш от мен, така ли е?

- ТЬе ardeur, да - каза той. - Но в действителност, ако си в настроение, просто да са отворени белезите ти и събирането им ми даде доста.

Подаде ръка на Джейсън и за един от само няколко пъти, видях Джейсън да се колебае пред да вземе ръката на Жан-Клод. Жан-Клод дори не го погледна, сякаш подчинението му бе просто факт като гравитацията.

- Ако бе по-силна би било по-опасно хранене, но тя е толкова слаба, така че няма да бъде толкова зле.

Думите бяха успокояващи, но той никога не погледна към Джейсън, докато навеждаше китката на младия мъж към това, което лежеше в ковчега.

Станах на крака, гледайки лицето на Джейсън. Той бе блед, с разширени очи, дишаше твърде бавно, твърде бързо. Обикновено няма проблем да остави вампири да се хранят от него, но разбирах. Каквото лежеше от ковчега, бе нещо идващо от кошмарите. Повечето време ако видиш вампир изглеждащ като направен от сухи пръчки, то той бе добре и наистина мъртъв.

Джейсън дръпна ръката си, поставяйки се достатъчно далеч, мисля. Жан-Клод се обърна към него, но нямаше гняв. Той постави едната си ръка на ръката на Джейсън, а с другата го докосна по лицето, нежно.

- Искаш ли да замъгля съзнанието ти, преди тя да захапе?

Джейсън кимна, останал без думи.

Жан-Клод плъзна ръка над лицето на Джейсън. Гледаха се един друг в очите, един от онези дълги закопняли погледи като любовници, освен, че почувствах момента когато Джейсън се изплъзна. Почувствах ума му да се освобождава, волята му се изпари. Лицето му се отпусна, устата му бе полуотворена, блуждаещи очи. Жан-Клод задържа ръката си на лицето но другия мъж, докато водеше ръката му към ковчега.

Тялото на Джейсън трепка и знаех, че Гретхен го е захапала. Но очите му останаха затворени, лицето му спокойно. Открих се застанала до ковчега, без да съм го искала. Сухите като клони ръце се надигнаха докато гледах, притискайки ръката на Джейсън към устата. Жан-Клод отдръпна ръката си, докато нещото в ковчега притисна китката на Джейсън към устата си. Кръвта потече по кафявата кожа, попивайки в бялата сатенена възглавница и тази уста без устни продължи да се храни.

Стаята бе изведнъж твърде топла, почти гореща. Обърнах се и открих Мика да ме гледа. Не можех да прочета изражението ме, не съм сигурна, че исках. Погледнах настрани от това, което имаше в очите му. Не исках да срещам ничии очи в момента. Стараех се толкова дълго и трудно да не бъда това, което съм. Да не бъда човешкия слуга на Жан-Клод, да не бъда лупа на Ричард, да не бъда нищо за никога. Изглежда всички плащаха цената за това. Мразех други хора да плащат цената за моите проблеми. Бе против правилата, някак си.

178