Окованият нарцис - Страница 184

184

- Какво?

- Ще те чакаме, Анита. Не го карай да чака. Той не обича да го прави.

Чух тъга в гласа му, тъга близка до скръб. Почти попитах какво не бе наред, но той вече затвори. Какво му бе направил Нарцис, за да има такъв тон в гласа си? Наистина ли исках да зная? Вероятно не. Не освен ако можех да направя нещо по въпроса, а не можех. Ако започнех война с всеки по-корав ликантропски господар в града, трябва да ги убия всичките, или повечето. Единственият, който не бе корав бе Ричард и това щеше да го убие. Оплаквах се, че Нарцис е твърде корав, а Ричард, че е твърде добър. Предполагам, че никога няма да съм доволна.

Затворих телефона и казах на Натаниел какво е станало, докато избирах другите си. Натаниел нахвърли отгоре потника горнище над джогинг шортите, с който спа и добави обувки за джогинг, без чорапи. Знаеше по-добре отколкото да се опита да облича, защото настояваше да разплете косата си и отново да я заплете, което щеше да му отнеме времето което би било нужно на всички останали да се облечем. Грешах. Натаниел не бе дори близо до готов с косата си, когато останалите се бяхме облекли и готови да тръгнем. Боби Ли и Крис просто си сложиха блузите и обувките, прекараха пръсти през късите си коси, поставиха кобурите обратно и бяха готови. Гил слезе долу по дънки, обувки за джогинг и негладена мъжка риза. Ризата изглеждаше нова, но не ни кара да чакаме. Калеб слезе по дънки и нищо друго. Не си правих труда да му кажа да си сложи блуза или обувки. Някак си не мисля, че Нарцис ще откаже срещата ни, защото Калеб не е добре облечен.

В действителност на мен ми отне най-дълго да се облека: черни дънки, червено поло, черни найкове, всяко острие, което имах, включително новата ножница на гърба за най-големия си нож, който минава почти по целия ми гръбнак. Първата ножница бе разкъсана на парчета от персонала в спешното отделение, докато се опитваха да спасят живота ми. Също така носех два пистолета, макар да не бях сигурна, че който и да е от нас ще бъде допуснат с пистолет в клуба. Но за всеки случай ги взех и предупредих Крис и Боби Ли за правилото без оръжия. Те извадиха собствени комплекти добре-изглеждащи острието, около три на парче и бяхме готови.

Помислих си да се обадя на Кристин, тигъра, но сметнах, че след като е едва седем, ще оставя поне някой да спи днес. Освен това, нищо не знаех все още. Когато знам нещо за споделяне, щях да споделя.

Бях наполовина към клуба, когато осъзнах, че ardeur не се бе появил. И бе сутрин. Бях будна. Нямаше и следа от ardeur. Надежда премина през мен като топло, меко отмиване. Може би ardeur щеше да е временен. О Господи, надявах се. Казах лека благодарствена молитва и продължих да се следя за първите признаци на необуздана страст.

Пристигнахме в Окования нарцис с мен раздразнена, но ни най-малко копнееща страст. Денят бе добър.

60

Успях да паркирам точно пред Окования нарцис. Не само, че нямаше опашки в 8:00 сутринта, нямаше други хора пред клуба. Широката пешеходна пътека се разпростираше празна, почти златна, на ранната утринна светлина. Ако имах време за кафе, може би щях да кажа красиво, но нямах време за кафе, така че слънчевата светлина бе просто ярка. Най-накрая се предадох и си взех слънчеви очила преди няколко седмици. Криех се зад тях, желаейки да съм още в леглото. Бях уморена, главата ми се мотаеше. По принцип съм добра в прекарване на време без сън. Единственото, което можех да измисля да виня за странното чувство бе от уморага вчера от горещината. Може би ми трябваха повече от три часа да се възстановя. Накара ме да се почудя колко ли зле щях да бъда ако нямах свръхестествените си сили. Човек може да умре от топлинен удар.

Натаниел бе до мен, Боби Лий и Крис крачка назад от всяка страна. Гил и Калеб бяха най-отзад. Вратата се отвори преди да почукаме. Одисей ни вкара в затъмнения клуб. Все още носеше кожата и метални колани. Миризмата от него ме накара да се почудя дали не са същите, който бе носил, колко бе, преди пет или шест дни? Високият, тъмен и красив мъж, който срещнах, гледаше с хлътнали очи. Силните му ръце сграбчиха лактите му, притискайки тялото му. Когато раздвижи ръка да ни насочи навътре, тя трепереше. Какво по дяволите ставаше тук?

Половин дузина други мускулести мъже от различни раси и височина стояха в сенките, чакайки Одисей да им каже какво да правят. Напрежението в стаята бе толкова голяма, че можеш да се задавиш с него.

Крис направи съскащ звук зад гърба ми и не можех да го виня. Тогава реших, че ако не дадат наистина добро обяснение, ще задържим оръжията си. Имаше нещо отчайващо във въздуха около всички хиени, сякаш нещо наистина лошо се е случило.

Вратата бе затворена зад нас, но бяхме близо до нея и никой не бе между нас и нея. Исках да спася лъва Джоузеф, но не достатъчно да рискувам себе си или хората си. Ако бе до избор, знам кой щях да избера. Гадно, може би, но никога не съм срещала Джоузеф лъва. Все още не бе истински за мен, а всички с мен бяха.

Одисей сигурно бе видял или подушил нещо в нас, защото обясни:

- Господарят ни изглежда ни наказва.

- За какво? - попитах.

Той поклати глава.

- Това е лично.

- Добре, нека да говорим с Нарцис и вие момчета може да се върнете към самонаказанието си.

- Не се самонаказваме. - каза Одисей.

Свих рамене.

- Виж, не вярвам в позволяването на някой да ме размотава толкова, но не е моя работа, а ваша. Така че нека споделим информация и се махаме от тук.

Нещо премина през лицето на Одисей, емоция, която не можех да прочета.

- Без оръжия в клуба, това е правилото.

184