Окованият нарцис - Страница 185

185

- Мисля да задържа пистолетите си. - каза Боби Лий.

Погледнах го и погледът ми бе достатъчен. Той млъкна, но ми се усмихна.

- Всъщност съм съгласна с него. Не си даваме пистолетите днес.

Одисей поклати глава:

- Не мога да споря за това с господаря си, Анита. Нямаш си идея какво ще ни стори ако те пуснем вътре с пистолети.

Вгледах се в мъжете стоящи наоколо в сенчестата стая. Страх се плъзна по тях като вълни; телата им бяха стегнати от напрежение. Никога не съм виждала толкова много мъже напълно сразени преди. Те щяха да направят точно каквото им бе казано, защото са ужасени да правят нещо друго. Беше ми казано, че добрият доминиращ е загрижен партньор. Може би Нарцис не бе добър дом, може би бе лош.

- Съжалявам, Одисей, наистина, не искам да ти причиня болка, но ако Нарцис е полудял достатъчно, че да изплаши всички ви така, ще задържим оръжията си.

- Моля те, Анита, моля. - Трябва да е видял нещо на лицето ми, което да ми подскаже, че няма да се предам, защото падна на колене пред мен. Звукът на колената му удрящи се в пода бе силен, накара ме да подскоча. Остави ръцете си около раменете си, така че просто падна без да се задържи изобщо. - Моля те, Анита.

Поклатих глава, гледайки в тези обитавани от духове очи.

Сълзи се стичаха по бузите му:

- Моля те, Анита, моля те, не знаеш какво ще направят с нашите любовници ако се провалим.

- Любовници? - направих го на въпрос.

Отне му два опита да каже:

- Аякс е мой... любим. Заедно сме от четири години. Моля те, Анита. Нямам никакво права да моля за това, но моля те дай ни оръжията.

Поклатих глава.

- Съжалявам, Одисей, наистина е така, но колкото повече говорих, толкова повече искам да задържа оръжията си.

Той се придвижи толкова бързо, че нямах време да реагирам, а Крис и Боби Ли и извадиха оръжията си, но Одисей не се опита да ме нарани. Той обви ръце около мен, притискайки лицето си към гърдите ми и продължи да моли. Той смърдеше на страх, кръв и по-лоши неща.

- Свалете оръжията си, момчета, той не се опитва да ме нарани.

Те свалиха оръжията си, но не изглеждаха щастливи. Но тогава, никой, предполагам, не бе. Докоснах главата на Одисей, но той просто продължи да казва:

- Моля, моля, моля.

- Вие момчета може всички да дойдете с нас, просто елате с нас.

Боби Лий прошепна:

- Това не е добра идея.

- Не ме интересува. Никой не заслужава да бъде третиран така.

- Какво ще правиш, Анита, да им предложиш убежище? Не носим толкова много оръжия. - каза той.

- Ако другите хиенолаци възразят, ще ги оставим. Не съм ни довела тук да бъде убити, но ако можем, ще ги вземем с нас.

Боби Ли поклати глава:

- Правиш живота си труден, Анита, правиш живота си много труден.

- Така са ми казвали.

Одисей просто се бе закачил за мен, плачещ, умоляващ. Трябваше да хвана лицето му и накарам да ме погледне и дори тогава очите му не бях фокусирани. Отне му почти цяла минута да ме види.

- Може да дойдеш с нас, Одисей, всички вие, просто излезте.

Той поклати глава:

- Те държат любовниците ни. Не знаеш какво ще им направят, няма как да знаеш.

- Те?

Изстрел от пушка избухна някъде в стаята. Държах Браулинга наполовина изваден от кобура, когато Крис падна назад. Кръв се разпръска от гърба му върху Калеб и Гил. Гил започна да крещи. Трябваше да се обърна настрани преди Крис да падне на пода.

Боби Ли каза:

- Трима на подиума с пушки. Мамка му, момиче, влязохме вътре.

Погледнах накъдето той гледаше и едва различих сенките. Ако се предполагаше, че ще бъда коте, защото плъхът имаше по-добро нощно виждане?

Одисей шептеше отново и отново:

- Съжалявам, съжалявам, съжалявам.

Поставих цевта на челото му:

- Каквото и да стане, Одисей, ти умираш следващ.

Мъжки глас се появи от мрака. Говореше през звукова система, доколкото можех да кажа:

- Ако натиснеш спусъка ще убиеш другия си бодигард. Пушки със сребърни изстрели, мис Блейк и ви уверявам, че хората ми са убийствени стрелци. Сега, свалете оръжията си и ще говорим.

Задържах оръжието си и казах на Одисей:

- Махни се от мен, сега!

Той изпълзя надалеч, още плачейки.

Видях сенчеста фигура от своята страна на подума. Боби Ли се бе прицелил от другата страна, което оставяше един човек по средата без оръжие в себе си. Но от това разстояние, с тях над нас, трябваше да броим куршумите, което значеше да убием каквото можем, после да се надяваме, че можем да направим нещо с последния.

- Кой по дяволите си ти? - попитах.

- Оставете оръжията си, мис Блейк и ще ви кажа.

- Задържаме оръжията си, момиче - каза Боби Лий. - Така или иначе ще ни убиете.

Бях съгласна.

- Не ви искаме мъртва, мис Блейк, но не ни пука за приятелите ви. Можем просто да ги довършваме, докато не промените мнението си.

Придвижих се пред всички, така че изстрела по средата да е най-труден. От горен ъгъл не можехме да ги блокираме напълно, но бе най-доброто, което можех.

- Всички долу - само Боби Лий се поколеба. - Те не ме искат мъртва, а ми трябва оръжието ти.

Той се вгледа в мен, после падна на една коляно, използвайки ме като защита от въоръжения мъж по средата. Отгатна плана ми. Всички други прегръщаха пода.

Нямаше прикритие и вратата бе близо, но не достатъчно близо, с какво, три пушки срещу нас.

- Какво правите, мис Блейк? - попита гласа.

- Просто тествам теория. - казах.

- Не бъдете глупава, мис Блейк.

- Боби Лий. - казах.

- Да, мадам.

- Колко си добър?

- Дайте ми дума, ще разберем.

Почувствах тялото си много, много спокойно, така че светът да се разпростре до края на оръжието ми и онази сянка на подума. Бе на около десет ярда. Уцелвала съм мишени и на по-голямо разстояние. Но тази мишена стреляше. Никога не съм се опитвала да сваля човек с оръжие на такова разстояние. Изпуснах и последния си дъх, така че просто стоях, само оръжие, само цевта на оръжието, само прицела на оръжието и с последния си досег на гласа ми, прошепнах.

185