Окованият нарцис - Страница 19

Това което той накрая каза, беше:

-Ще се оттеглим ли в уединение да обсъдим бизнеса с Нарцис? - Гласът му бе обикновеният равен. Само очите му стояха несигурни и с нужда толкова голяма, че той сякаш нямаше думи за това. Ние всички чакахме толкова дълго да се предам. Знам, че този начин на изразяване не е мой. Това звучи повече като нещо което Жан Клод би си помислил, но с Ричард също притиснат към тялото ми, не бях сигурна кой го мислеше. Единственото което знам е, че не бях аз.

Дори и преди белезите да бъдат свързани, аз имах моменти като този. Моменти в който техните мисли превземат моите, заместват моите. Картините са по-лошо, порой кошмари в които се храня с топли тела на животни, пиейки кръв от хора, които не познавам. Това смесване, тази загуба на самоличност, това ме ужаси, изпрати ме да избягам от всичко, за да се задържа цяла, за да задържа себе си. Тази вечер, това просто не изглеждаше важно. Определено последица от метафизическото обединяване на белезите. Но знанието, че няма да си отиде. Това бе опасно тази вечер.

Жан Клод каза:

-ma petite, добре ли си? Аз се чувствам много по-добре, изпълнен с енергия всъщност. Ти все още ли си зле?

Поклатих глава.

-Не, добре съм. - Добре, това не покриваше истината. Изпълнена с енергия, това е така, но има и друго. Колко дълго можех да рискувам леопардите от друго бедствие? Нощта не беше в началото си, зората идваше, а аз исках да съм сама с тях, преди това. Разбрах с разтърсване, което премина по тялото ми, че ако ние можехме да получим някакво уединение и ако не бъдем прекъсвани, внезапно всичко щеше да е възможно.

Жан Клод и Ричард се изправиха в безкостното грациозно движение на вампира и чистата енергия на върколака. Погледнах ги, докато те стояха над мен и внезапно имах силното желание да имаме друга работа. Не се притеснявах за леопардите токова колкото трябваше, това ме притесни. Какъвто и да бе ефекта, това ме отвличаше от по важните неща. Спасяването на леопардите, за това дойдох. Това бе първият път, в който мислех за тях от доста време.

Поклатих глава и се опитах да я прочистя, от секса, и магията, и тежестта на възможността в очите на Ричард. Очите на Жан Клод бяха по-предпазливи, но мисля, че неговото внимание беше загрижено за мен.

Протегнах ръката си към двамата. Никога не питах за помощ, освен ако не кървях или нещо не ми беше счупено. Двамата си размениха погледи, тогава те протегнаха ръцете си към мен в перфектен унисон, като хореография на танцьори които се познаваха от дълго.

Те можеха да усетят желанието ми, но то винаги бе там, то не им даваше нищо. Поех ръцете им и ги оставих да ме вдигнат. И двамата все още изглеждаха несигурни, почти подозрителни, сякаш очакваха да се отдръпна от тях и да избягам крещейки заради интимността във всичко, трябваше да се усмихна.

-Ако можем да изпратим всички в безопасност, преди да се съмне, всичко може да е възможно.

Те си размениха друг поглед. Жан Клод направи малко движение, сякаш насърчаваше Ричард. Беше дребно, почти отмятане с глава, което казваше: „Давай, попитай.”Нормално виждайки ги да заговорничат зад гърба ми би ме ядосало, но не и тази вечер.

-Имаш предвид. . . - Ричард остави мисълта да се провлачи.

Кимнах и ръката на Ричард се стегна в моята. Ръката на Жан Клод внезапно се успокой в моята.

-Ти си разбираща, ma petite, това е нова. . . - той се поколеба - готовност, може би продиктувана от свързването на белезите. Не искам по- късно да ни обвиниш, че сме те измамили.

-Знам какво е и не ми пука. - Трябваше, но не го правеше. Беше като да съм дрогирана или пиана и всяка мисъл не правеше това по-различно.

Погледнах към Жан Клод и го видях да изпуска дъха, който бе задържал. Усетих Ричард да прави същото. Беше сякаш и двамата са били освободени от огромна тежест. И знаех, че аз бях тази тежест. Ще се опитам да не съм тежест от сега.

-Хайде да приключим с това и да измъкнем леопардите - казах.

Жан Клод вдигна ръката ми към устата си, докосна я с устните си.

-И ще се махнем от това място.

Кимнах.

-И ще се махнем от това място.

6

Оплаквам се от години че декорите на Жан Клод изглеждам много едноцветни, но щом видях спалнята на Нарцис, разбрах че дължа на Жан Клод извинение. Стаята бе изцяло в черно и имам предвид изцяло черно. Стените, дървеният пот, дръпнатите драперии срещу стената, леглото. Цветът на чаршафите изглежда акцентираше на черното повече от колкото да го успокояваше. Вериги бяха закачени на тавана над грамадното легло. Беше по-голям и от царски размер. Единственият термин който ми идваше на ум беше с големина за оргия. Леглото беше с балдахин и от най-голямото, най-тежкото и най-тъмно дърво което някога съм виждала. Още вериги висяха от четирите подпори, увити в тежки перманентни кръгове. Ако бях на среща, щях да се обърна и да избягам. Но това не беше среща, а и бяхме се събрали компания.

От разбиране за хората които ходят в клубове господар и роб, е че спални им са отделени от „тъмниците” им. Може би близо една до друга, но не и в същата стая. Нуждаеш се от някъде където наистина да спиш. Може би Нарцис просто никога не оставя удоволствието и игрите.

Имаше врата на отсрещната стена драпериите бяха смъкната до половината на едната стена, може би истинското му легло беше зад врата номер две или зад драпериите. Надявах се да е тъка.

Единственият стол в стаята бе привързан с каишки, тъка че Нарцис ни предложи леглото, за да седнем. Не знам дали щях да седна или не, но първи беше Жан Клод, след това и Ричард. Жан Клод седна върху черният чаршаф както правеше всичко, с грация, беше подпрял тялото си на възглавниците сякаш се чувстваше напълно удобно. Но Ричард бе този който ме изненада. Очаквах да видя в него част от неудобството което аз чувствах към стаята, но той не изглеждаше ни-най малко сякаш му е неудобно. Всъщност за първи път регистрирах тежките кожени гривни на китките му и нашийника около вратът му, на която имаше метални кукички, така че да могат да бъдат прикачени за вериги или каишки. Вероятно ги носеше за да може да се смеси в клуба, както аз носех ботушите. Но. . . но можех да почувствам спокойствието му към стаята и всичко в нея. Аз не бях.