Окованият нарцис - Страница 194

194

Джина се нуждаеше от помощта на две от хиените да се изкачи по стълбите. Зак и аз можехме да й помогнем, но той се преструваше, че ме пази, а Джина имаше бележка, която да плъзне на хиените. Бележката бе от Бахтус, молейки някой от тях да го пусне през тайния вход. Изглежда Химера никога не бе попитал дали има таен вход към клуба, така че никой не му каза.

Очите на Химера погледнаха покрай мен към нея.

-Джина... - той поклати глава. - Отведете я, нека получи някаква медицинска грижа. Двете хиени не спореха, просто се обърнаха и тръгнаха надолу по коридора. Човека-змия, който бе с тях останах където е, неговите черно-зелени ивически очи не изпуснаха лицето на Химера. Бих казала, че седи мирно като добър войник, но бе повече от това. Имаше нещо на лицето му, което отиваше отвъд това, сякаш да седи там очаквайки заповедите на Химера бе най-чудесното нещо на света. Този поглед на търпеливо обожание бе плашещо от само себе си и узнах защо Бахтус каза, че змиите трябва да умрат. Не заради това, което направиха на хиените, не отмъщение, но защото хора, който благотворят техните крале като богове не търпят бунтове в замъка.

-Не бях сигурен, че ще дойдеше, мис Блейк.

Гласът му ми бе познат, но не можех да разбера от къде.

-Не ми даде голям избор.

-И за това съжалявам.

-Съжаляваш достатъчно да пуснеш мен и леопардите ми да се приберем у дома?

Той почти се усмихна, но поклати глава.

-Мика не е твой леопард, но мой, мис Блейк.

Отново, гласът бе грубо познат, но не можех да разбера от къде. Свих рамене.

-Доведе ме тук с разбирането, че Чери и Мика ще бъдат пуснати, не наранени. Звучи сякаш и двамата са мои.

Той отново поклати глава.

-Да се откажа от Мика, трябва да се откажа от всичките си леопарди, а не съм готов да го направя.

-Тогава излъга да ме доведеш тук.

-Не, мис Блейк - той извади ръце отзад гърба си. Носеше черни кожени ръкавици. -Присъедини парда си към нашия, направи ни по-силни.

Поклатих глава.

-Дойдох тук да освободя хората си, не да се присъединя към клуба ти.

Той погледна към Зак.

-Не й ли обясни какво искам.

Зак се размърда зад мен.

-Ти ми каза, че ако тя дойде тук не наранена, ти ще освободиш Мика и другия леопард. Това е всичко, което ми каза.

Химера се намръщи, дори под шапката успях да го видя. Той разтърка лицето си под кожата, все едно нещо боли.

-Знам, че ти казах, че искам да се присъедини към нас.

-Казал си много неща през последните седмици. - каза Зак, с много спокоен глас. -Колко дълго си била Нимир-Ра на леопардите? - попита той.

Гласът му бе нормален, обикновен, макар ръцете му да продължиха да търкат лицето му.

-Около година.

-Тогава ти трябва да виждаш като мен, че има нужда от обединение на всички различни форми. Единственото нещо, което ни позволява във всеки град и да превземем малки групи е фактът, че по-големите групи няма да им помогнат. Те са като градски съседи, който само се обаждат на полицията ако техният собствен апартамент е ограбен. Те оставят на всеки, който не е като тях да върви по дяволите.

-Съгласна съм, че ликантропската общност може да има нужда от съдружие, но не съм сигурна, че мъчения и подкупвания е начинът да бъде направено.

Той покри с ръце очите си, навеждайки се назад, все едно изпитваше болка. Човека-змия го докосна с малки черни ръце. Химера се присви, после се изправи, змията все още го докосваше, успокояваше го, мисля.

Химера ме погледна, право в очите. Той хвана кожената шапка и я дръпна от главата си. Тъмната му коса остана по краищата, потна, нуждаейки се да бъде сресана. Сивото не бе лесно да се прикрие вече. Изглеждаше повече като косата на луд професор, все едно е направил нещо ужасно и това бе променило цвета за една нощ. Можех да видя белезите отстрани на шията му сега. Орландо Кинг, представящ се като Химера, погледна надолу към мен.

Просто се взирах в него. Бях твърде изненадана за нещо друго.

-Виждам, че не ме разпознахте, мис Блейк.

Поклатих глава, опитвайки два пъти преди да кажа.

-Не очаквах да те видя тук.

Това прозвуча зле дори за мен, но да срещна Орландо Кинг, свръх ловеца на вампири, не трябваше да се окаже лидера на група бунтуващи се превръщачи. Някак си го подлагах на съмнение.

-Затова знаеш всичко за превръщачите в града, защото са дошли при теб за помощ.

Той кимна.

-Познавам съм, от инцидента си, да преследвам бунтуващи ликантропи и да не уведомявам властите. Няколко лоши ябълки не трябва да развалят целия варел.

Гледах го и се опитвах да мисля.

-Хората мислят, че преживяването ти до смъртта те е направило по-зрял, но ти контактуваш с ликантропите, затова престана на бъдеш ловец на глави.

- Изглежда погрешно да преследвам тези без късмет - каза той. - Хора, който нямаха нищо общо с инцидента, който ги е направил каквито са. Поне ловувах върколака, който почти ме уби. Опитах се да го нараня. Повечето хора, който оцелявах атака са невинни.

-Знам това. - казах с нежен глас, защото знаейки, че Химера е Орландо Кинг, не ми помагаше да разреша мистерията за мен; задълбочаваше я. Бях по-объркана, отколкото когато влязох в проклетата сграда.

-Но промяната на сърцето ми, както го каза, дойде по-късно. Вълчата ми ликантропия се показа в кръвните изследвания след четиридесет и осем часа от атаката ми. Реших, че ще взема колкото се може повече чудовища и да ги предизвикам преди първото пълнолуние. - Той се вгледа през мен, очите гледаха в далечината, спомняйки си. -Поемах възможно най-опасните работи, който намерих, докато не се опитах да убия цяла племе змии в дълбините на амазонската джунгла - той погледна към малкия тъмнокож мъж, все още до него. - Помислих, че дузина от всички животни със сигурност би ме убило, а ако не, то тогава първата ми луна щеше да бъде в район отдалечен от всякакви хора, дето можех да убия.

194