Окованият нарцис - Страница 199

К оглавлению

199

-Мразим най-много това в другите, което мразим най-много в себе си. - казах.

-Браво - каза Химера. - Да, пазя доста от Орландо скрито от Орландо.

-Сигурно е трудно. - казах.

-Какво? - попита ме той.

-Да пазиш тайни, когато споделяте едно тяло.

Той ме проследи бавно покрай края на стената.

-Първоначално не искаше да знае какво сме направили, но после той стана... негодуващ към нас. Мисля, че би се наранил, ако не го бях спрял.

Химера се придвижи между увисналите мъже.

-Той се събуди в мрака между тях. Крещи като момиче - Химера докосна с пръсти устните си и каза. - Опа, извинявай, той въобще не крещя. Крещя като бебе докато не дойдох и не го спасих, но той не изглеждаше въобще благодарен. Все едно ме обвиняваше.

Химера изглеждаше озадачен и отново имах това усещане, че слуша неща, който не чувам.

Той се вгледа в мен.

-Чу ли това?

С разширени очи го погледнах и свих рамене.

-Какво?

Той погледна отвъд увисналите мъже и аз се огледах за оръжие. Всичката тази вреда и рязане на хора, трябваше да има острие някъде тук. Но стаята бе бяла и празна, освен окованите мъже. Не трябваше ли да има сума ти, маса проклети оръжия? Каква тъмница бе това, жертви без инструменти за мъчения?

Тогава го чух, виковете, боят. Битката бе започнала. Макар да бе все още далеч.

Добрата новина бе че помощта идваше, лошата новина бе, че Химера знаеше какво става и аз бях сама с него. Добре, не сама, но никой окован към камъка нямаше да тръгне да ми помогне.

Той се обърна с лице пълно с гняв към мен, който бе хищнически дори без променя формата си.

-Защо отвлече всичките алфи?

Попитах. Все още се опитвах и задържах да говори; само това можех.

-За да завладея групите им.

Думите му излязоха тихо и ръмжейки през стърчащите зъби.

-Змиите ти са анаконди. Алфата, който взе е кобра. Не можеш да владееш един тип змии, какъвто ни се.

-Защо не? - попита той и започна да върви към мен, все още в човешка форма, но с тази наситена грация, която бе повече животинска отколкото човешка.

Нямах добър отговор на този въпрос.

-Алфите живи ли са?

Той поклати глава.

-Чух битка, Анита. Какво си направила?

-Нещо не съм направила.

-Лъжеш. Мога да го подуша.

Добре. Може би истината ще помогне.

-Звуците, който чуваш са кавалерията идваща да ни спаси.

-Кой? - попита той, гласът му бе почти като ръмжене.

Все още вървеше към мен и аз все още отстъпвах.

-Рафаел и плъховете му, може би и върколаците досега.

-Има стотици хиени в тези сграда. Кавалерията ти не може да мине през тях навреме да те спаси.

Свих рамене, боейки се да кажа истината, боейки се, че ще го изкара на любовниците на хиените. А аз не смеех да излъжа; той щеше да го подуши. Така че продължих да отстъпвам. Бяхме почти до вратата. Ако можех да я отворя, може би той щеше да ме подгони. Може би щях сама да го отведа до засадата.

Абута се придвижи пред вратата. Бях го забравила и това бе небрежност. Не фатална, не още, но небрежност.

Притиснах гърба си до стената, така че да държа и двамата под око. Абута остана до вратата, съобщението бе ясно, ако не приближавам вратата той щеше да остане далеч от мен. Химера, от друга страна, продължи да се приближава. Бях между панллер и змия - не точно между чука и наковалнята, но близо.

Химера премина в другата си форма. Виждала съм превръщачи да се променят през години и винаги бе насилствено или мръсно. Но това, това бе точно... отнемащо дъха. Люспите покриха тялото му все едно са вода. Нямаше видими течности, без кръв, нищо освен промяната, все едно той премина от една в друга форма, като Кларк Кент се променя на Супермен. Бе толкова бързо, че бе почти мигновено. Дори не пропусна стъпка. Дрехите му паднаха като листата на цветето падащ на земята и той стъпи в змийската форма на Коронус. (Така се казва водача на змиите анаконди.) Големият човек змия престана да се движи. Той замръзна в тази неподвижност, което змиите обичат. Замръзнах, когато й той го направи. Най-накрая обърна главата си, така че да ме погледне с тези медни очи. Трябва да си е поиграл доста с рецепторите си, за да станат такива.

-Помня те. Химера ни каза да те убием - погледна наоколо из тъмната стая и бавно каза. - Къде сме?

Тогава той се наведе все едно го боли и следващата форма бе човек, но не тялото на Орландо. Бе Бооне преди очите на Бооне да изгубят объркания си вид, той бе лъв. За секунда помислих, че може да е Марко, но разбира се, той не можеше едновременно да бъде Марко и Коронус; дори Химера не може да се справи с това.

Той бе златен, жълтеникавокафяв, мускулест, с добра мускулатура, с грива около полу-човешкото си лице, дето бе почти черно. Ноктите на ръката му бяха като черни кинжали.

-Тази форма е истински моя - изръмжа той. - Змията и мечката са като Орландо, все още вярват в себе си. Но аз съм всичко, което е и няма нищо освен Химера.

Той се протегна към мен и аз се наведох. Побягнах към висящите мъже, защото знаех, че те ще го забавят, после се обърнах в последната секунда, така бързо, че паднах на земята и се отдръпвах назад с ръце и крака като маймуна. Те щяха да го забавят, но той би ги разкъсал, за да стигне до мен. Не можех да го позволя.

Приклещи ме в далечния края на стаята - най-отдалечения от вратата и Мика. Мисля, че би могъл да ме хване по-рано, но той не бързаше. Не знам защо. Звуците на битката бяха по-близки, но не достатъчно.

Химера дойде към мен като грацията откриваща се в насилието, планина от мускули с тен и козина блестяща на светлината. Отвори уста и изръмжа, звук, който никога не бях чувала преди извън зоологическата градина. Този продължителен рев ме накара да остана малко по-изправена. Зак и Бахтус бяха обещали да дойдат да ни вземат от тук преди останалия бой да започне. Те се провалиха или излъгаха, но нямаше да се предам без борба и щях да падна крещейки. Гледах го да идва към мен като кошмар на забавен каданс, красив и ужасяващ като нещо като чудовищен ангел.

199