Окованият нарцис - Страница 34

Сънувах че бягам, бях преследвана в гората през нощта. Чух ги да идват по-близо, по-близо и знаех че това което ме преследва не беше човек. Тогава паднах на земята и бягах на четири крака. Подгоних бледо нещо което бягаше пред мен. Меко нещо, което няма нокти, няма зъби и миришеше прекрасно на страх. То падна и писъка беше поразителен накара очите ми да ме заболят, раздразни ме. Зъбите ми потънаха в плътта и не се спрях докато не откъснах плът. Кръвта потече гореща в гърлото ми и съня избледня.

Бях в спалнята на Нарцис в черното легло. Жан Клод беше вързан, беше между подпорите от двете страна на долният край на леглото. Гърдите му бяха голи, покрити с белези от нокти, кръв течеше по кожата му. Пропълзях по леглото към него и не се страхувах, защото всичко което можех да помириша беше сладката мирис на кръвта. Той ме гледаше със удавящите си очи.

-Целуни ме ma petite.

Вдигнах се на колене. Устата ми се носеше над устните му. Той се премести към мен, но аз останах далеч от досега на тези целуващи устни. Предвидих устата си надолу, докато не бях точно над гърдите му и раните които бяха върху кожата му.

-Да, ma petite, да - той въздъхна.

Притиснах устата си към гърдите му и пиех. Събудих се очите вторачени, сърцето ми биеше. Ричард беше над мен. Той все още носеше коженият елек. Опитах се да вдигна ръката си, да го хвана, но лявата ми ръка бе завързана за дъска. Имаше система свързана за ръката ми. Погледнах в тъмната стая и знаех че не съм в болницата.

Вдигнах дясната си ръка си за да докосна лицето му, но тя беше тежка, прекалено тежка. Тъмнината се плъзна над очите ми като втурваща се топла вода и пръстите ми докоснаха кожата му.

Чух гласът му.

-Остани, Анита, остани. - Мисля че той ме целуна, нежно, тогава нямаше нищо.

Газех във водата до кръста, ясна, ледена вода. Знаех че трябва да изляза от водата или щях да умра, студеното щеше да ме открадне. Можех да видя снега, изсъхналите дървета и снега. Тичах към тези далечни дървета, борех се с ледената вода. След това краката ми нямаше къде да стъпят и паднах в дълбока дупка. Водата се затвори над лицето ми и шока от студа ме удари като гигантски юмрук. Не можех да се движа, не можех да дишам. Светлината избледня през ясната, блестяща вода. Започнах да потъвам надолу, надолу в тъмната, студена вода. Трябваше да съм уплашена. Но не бях. Бях толкова изморена, толкова изморена.

Светли ръце се протегнаха към мен, идваха от светлината. Ръкав на бяла риза плуваше около ръката му и аз протегнах ръката си към небето. Ръката на Жан Клод се обви около моята и той ме дръпна към светлината.

Бях обратно в черната стая, но кожата ми беше мокра и студена, толкова студена. Жан Клод ме държеше в скута си. Той все още носеше виниловите дрехи. Тогава си спомних битката. Аз бях наранена. Жан Клод се наведе напред и целуна челото ми, постави лицето си срещу моето. Кожата му беше толкова студена колкото аз се чувствах, като лед който бе притиснат към мен. Трепетът беше по-лош, тялото ми танцуваше в малки принудителни движения.

-Студено - казах.

-Знам, ma petite, и двамата сме студени.

Намръщих се, защото не разбирах. Той погледна към някой друг в стаята.

-Аз я върнах, но не мога да й дам топлината от която се нуждае за да оцелее.

Успях да обърна главата си достатъчно че да огледам стаята. Ричард стоеше там с Джамил и Шанг-Да и Грегорий. Ричард дойде до леглото, ръката му докосна лицето ми. Беше горещо срещу кожата ми. Беше прекалено много и аз се опитах да се отдръпна. -Анита, можеш ли да ме чуеш?

Зъбите ми трепереха толкова силно че едва мънках, но накрая казах:

-Да.

-Ти имаш висока температура, много висока температура. Те са те поставили в плитка вана с лед за да я свалят. Но тялото ти е реагирала както тяло на превръщач. Ниска температура докато пораженията ти се лекуват, почти те е убила.

Намръщих му се и най-накрая казах:

-Не разбирам. - Принудителният трепет се засили, достатъчно силен че да ме заболят раните. Бях достатъчно будна че да усетя колко много бях наранена. Боляха ме неща които не си спомням да бяха наранявани. Мускулите ме боляха.

-Нуждаеш се от висока температура за да се излекуваш, точно както правим ние.

Не можех да разбера кой бяха „ние”

-Кой. . . - И спазъм разтърси тялото му, писък се откъсна от устата ми. Тялото ми започна да се гърчи и болката се разбиваше в мен. Ако можех да дишам щях да изкрещя отново. Зрението ми започна да изчезва на големи сиви петна.

-Доведете доктор! - Беше гласът на Ричард.

-Знаеш какво трябва да бъде направено, топ атт -Ако това проработи, тогава ще я загубя.

Зрението ми се изчисти за секунда. Ричард сваляше стегнатите си панталони. Това беше последното нещо което бе пред погледа ми тогава сивотата покри зрението ми и ме засмука надолу.

9

Мисля, че сънувах, но не бях сигурна. Имаше лица в тъмното, някой от тях познавах, някой от тях не. Чери с късата си руса коса, на лицето й нямаше грим, карайки очите й да изглеждат по-млади, отколкото някога ги бях виждала. Грегорий докосваше лицето ми. Джамил стоеше до мен като тъмен сън. Аз тичах навътре, навън, от лице на лице, от тяло на тяло, защото можех да усетя телата им притиснати към моето. Гола кожа срещу гола кожа. Не беше сексуално или не толкова открито. Събудих се, ако бе това, достатъчно, че да разбера, че ръцете на Ричард бяха обвити около мен. Моето тяло беше нагодено към неговото, гъстата му коса се разпиляваше срещу очите ми. Спях, знаейки че съм в безопасност.

Събудих се бавно, в пашкул от телесна топлина и боцкащ прилив на ликантропска енергия. Опитах се да се обърна и открих, че притискащата плът ме бе затиснала на една страна. Отворих очи. Стаята беше тъмна, с малка светлина близо до стената, като детска лампичка. Нощното ми зрение беше достатъчно добро, че да виждам и със толкова малко светлина. Мъж, който не познавах, се бе свил пред тялото ми. лицето му бе притиснато към рамото ми, точно над гърдите ми, дъхът му беше горещ срещу кожата ми. Обикновено това щеше да ме паникьоса и да ме накара да избягам, но просто не се чувствах паникьосана. Чувствах се топла и в безопасност и повече. . . точно така не се бях чувствала от много време, сякаш носех любимата си фланела и бях обвита в любимият си юрган. Беше този вид удобство, който те успокоява. Дори погледа към ръката ,която идваше зад мен и беше на кръста ми не ме притесни. Може би д-р Лилиян ми беше сложила някакви лекарства, които да ме накарат да се чувствам добре. Всичко, което знаех е, че не искам да се движа. Това беше като първото събуждане сутрин и няма никъде, където трябва да отидеш, нищо, което трябва да направиш и можеше да се потопиш в това полу- сънено, полу-будно, загнездено в одеалата, чувство.