Окованият нарцис - Страница 33

-Защо? Защо ти пука?

-Защо? Отчасти, защото просто не те харесвам. Отчасти защото те искам мъртъв и не мога да го направя тази вечер според закона на ликатропите. Тъка че ще те измамя с печалбата им. Това ще е достатъчно, но никога, никога не пресичай пътя ми отново, защото ще те убия, Корнус. Ще те убия. Всъщност ще се наслаждавам на убийството ти. - Разбрах че това бе истина. Аз често убивах студено, но имаше нещо в мен тази вечер, което го искаше мъртъв. Отмъщение може би. Не задавах въпроси, просто го оставих да се покаже в очите ми. оставих превръщача да го види, защото знаех че ще го разбере. Той не беше човек, познаваше смъртта когато го погледне.

Той разбра. Видях знанието в очите му, вкусих празният изблик на страх, като химическа треска. Той внезапно изглеждаше изморен.

-Щях да ти ги дам ако мога, но не мога. Трябва да има нещо което да покажа на тази нощната дейност. Надявах се да е лебеди и леопарди, но ако не мога да имам едните, трябва да имам другите.

-За какво те е грижа за леопарди или лебеди? - попитах. - Те са нищо за теб, не можеш да ги направиш част от племето си.

Очите му се затвориха. Но проблясъка на страх растеше, растеше и миризмата на пот и горчивина. Той много се страхуваше. И не беше от мен, не точно, но от нещо което щеше да се случи ако не задържи леопардите. Но какво?

-Трябва да ги задържа, Анита Блейк.

-Кажи ми защо?

-Не мога. - Страха го напусна. До този момент не знаех че примирението има миризма, но можех да помириша тихата горчивина и поражението от него. Избухна срещу мен в жестока вълна и знаех че ние сме спечелили.

Той поклати глава.

-Не мога да пусна лебедите.

-Ти вече ги загуби. Мога да помириша поражението в теб.

Той наведе глава.

-Щях да ти ги дам ако можех, но моля те, повярвай ми, не мога да ти ги дам. Не мога. -Не можеш или няма? - попитах.

Той се усмихна и усмивката беше горчива като мириса от тялото му.

-Не мога. - Дори гласът му съдържаше нежеланието, сякаш искаше просто да каже да, но не можеше.

-Прави най доброто за хората си, Корнус, махни се от това. знаех по някакъв неопределен начин, че ние щяхме да спечелим. Моята воля за победа е много по голяма от неговата. Ние ще занесем тази нощ в победата. Някой от змиите бяха умрели, защото техният водач бе загубил нервите си. Без силата на волята да ги насърчава, те не могат да спечелят. Те не искаха да бъдат тук. Гледахме се един друг и те на свой ред усетиха въздуха около мен докато ги гледах. Поражението висеше над тях като дим; те нямаха воля за победа. Те не искаха да са тук. Тогава защо са тук? Техният алфа, техният водач, беше тук, а неговата воля беше тяхна. Тъка че защо те бяха слаби, сякаш нещо липсва в групата им, нещо което ги прави слаби?

Разбрах че всичко това, всеки гонеше леопардите преди да дойда за тях. . . тази миризма на слабост и загуба. Натаниел беше слаб. Но сега моята воля беше негова, а аз не съм слаба. Обърнах се и погледнах в лицето му, в очите му и видях през цялата тази болка и измъченост, че той не беше отчаян. Когато за първи път го срещнах, Натаниел имаше най-отчаяните очи който някога бях виждала. Но той знаеше, че аз идвам. Той знаеше със абсолютна сигурност че няма да го оставя тъка. Грегорий може да се съмнява, защото мислеше със частта от него която беше човешка. Но Натаниел ми се доверяваше с нещо което няма общо с логиката и всичко общо с истината.

Обърнах се обратно към Корнус.

-Бягай от това, Корнус или някой от вас няма да видят изгрева.

Той въздъхна тежко.

-Тъка да бъде. - И тогава той направи това което трябваше да направи. Имаше нещо нелогично от нечовешки поглед. Той щеше да загуби и той го знаеше. Все още той правеше много човешки неща. Той ни атакува тъка или иначе. Само човешка енергия която те просто бяха изразходвали.

Двете змии които охраняваха Корнус внезапно се хвърлиха към мен и аз бях прекалено близо. Бях толкова сигурна с новите си вълчи усещания че те няма да се бият с нас. Бях небрежна. Забравих че накрая сме наполовина животни. И човешката половина те прецапва всеки път.

Те дойдоха с размазваща скорост прекалено близо до мен за да направя нещо, но се протегнах към другият нож в обувките. Знаех че никога няма да го достигна. Грегорий изскочи в размазана ивица, взимайки едната змия по средата, завъртайки го на земята. Но другият беше върху мен, ноктите устремени надолу преди да ударя земята с него върху мен. Вече бях вцепенена, не болеше. Ноктите разкъсаха стомаха ми, преминавайки през платът на ризата към плътта отдолу. Почувствах го да копае към сърцето ми. вдигнах дясната си ръка за да оплитах и грабнах китката, но чувствах че движенията ми са бавни. Ръката ми сякаш тежеше хиляда паунда и далечно знаех че бях наранена, зле наранена. Нещо лошо се бе случило в това първо размазване на нокти.

Грегорий внезапно беше там, бледа козина хваната между многоцветни змии. Той падна върху мен е един от тези който го яздеше. Той никога не се опита да се защити, той дереше този който беше върху мен. Откъсвайки го от мен, а те тримата бяха върху мен. Беше момент в който очите на Грегорий и тази ръмжаща уста беше на сантиметри от моята. Ние бяхме толкова близо колкото любовници и знаех че ноктите в мен са негови. Той падна срещу мен, притискайки се към плътта ми. тогава други ръце ни разделиха. Имах поглед към лицето на Джамил, видях устните му да се движат, но нямаше звук. Тогава чернотата се затвори над зрението ми и изяде всичко освен слаба, слаба светлина. Тогава дори това изчезна и нямаше нищо освен тъмнината.

Окованият нарцис - Страница 33

8