Окованият нарцис - Страница 5

-Той ме познава прекалено добре, за да натисне хората ми. Знае какво ще направя, ако ги нарани.

Недоумение се плъзна през гнева.

-Аз го мразя, но знам, че ти го обичаш. Можеш ли наистина да го убиеш? Наистина ли можеш да застанеш там, насочила пистолета си към него и да дръпнеш спусъка?

Аз просто я гледах и знаех, без огледало, че очите ми се станали далечни и студени. Трудно е кафявите очи да се студени, но аз го постигах.

Нещо много като страх се плъзна през очите й. Не знам дали се страхуваше от мен, или за мен. Предпочитах първото.

-Ти можеш да го направиш. Исусе, Анита. Ти познаваш Жан-Клод по-дълго. отколкото аз познавам Луи. Аз никога не бих могла да нараня Луи, няма значение какъв е той. -Мисля, че да го направя, ще ме унищожи. Няма да живея щастливо след това, ако оцелея след всичко. Има много голям шанс вампирските белези да ме издърпат в гроба с него.

-Друга добра причина да не го убиваш - каза тя.

-Ако той е бил зад писъка, който Грегорий издаде по телефона, тогава той ще се нуждае от много по-добра причина за да продължи да диша, от любовта или възможността да умра.

-Не мога да разбера това, Анита. Не мога да разбера нищо.

-Знам - казах. Помислих си, че това бе една от причините Рони и аз да не се виждаме толкова често, колкото някога. Бях уморена да обяснявам себе си на нея. Не, да се оправдавам пред нея.

-Ти си ми приятелка, най-добрата приятелка, мисля. Но вече не те разбирам.

-Рони, не мога да се боря с ръце срещу превръщачи и вампири. Ще загубя в честна битка. Единственият начина да оцелея, единственият начин, леопардите ми да оцелеят, е защото другите превращачи се страхуват от мен. Страхуват се от заплахата ми. Добра съм в заплахите си, Рони.

-Така че, ще отидеш там и ще ги убиеш.

-Не съм казала това.

-Но ще го направиш.

-Ще се опитам да го избегна - казах.

Тя сви коленете си, и ги обгърна с крака. Бе получила дупка на чорапогащника й и на дупката ясно блестеше коляното й. Носеше в чантичката си лак за такива случаи. Аз носех пистолет, а дори не си бях взела чантичка.

-Ако те арестуват, обади се, ще ти платя гаранцията.

Поклатих глава.

-Ако приберат три или повече хора от публиката , няма да има гаранция тази вечер. Полицията вероятно няма да завърши разпита ми докато се съмне.

-Как може да си толкова спокойна за това? - попита тя.

Започнах да си спомням защо аз и Рони започнахме да се насочваме в различни посоки. Имах почти същият разговор с Ричард, веднъж когато убийци дойдоха в града за да ме убият. Дадох й същият отговор.

-Истерията няма да помогне на никого, Рони.

-Но не си ядосана.

-О, ядосана съм - казах.

Тя поклати глава.

-Не, имам предвид че ти не си възмутена, че това се случва. Не изглеждаш изненада, не както. . . - Тя сви рамене. - Не както трябва да бъдеш.

-Имаш предвид, както ти щеше да бъдеш. - Вдигнах ръка преди тя да отговори.

-Нямам време за спорове по морална психология, Рони. - Вдигнах слушалката на телефона. - Отивам да се обадя на Жан- Клод.

-Продължавам да ти казвам, да оставиш вампира и да се омъжиш за Ричард, но може би, има повече от една причина за това, защо не го оставяш.

Набрах номера на Циркът на прокълнатите по памет, а Рони продължи да говори на гърба ми.

-Може би не си готова да се откажеш от любовта на някой, който е по-студен от теб Телефона звънеше.

-Има чисти чаршафи в гостната, Рони. Съжалявам, че няма да мога да се включа в момичешкият разговор тази вечер. - Продължих да стоя с гръб към нея.

Чух я да става и знаех, че е излязла. Стоях с гръб към стаята, докато не бях сигурна, че я няма. Няма да е добре за нито една от нас, да я оставя да ме види как плача.

3

Жан-Клод не беше в Цирка на прокълнатите. Гласът от другата страна на телефона не ме разпозна и не ми повярва, че съм Анита Блейк, някогашната приятелка на Жан-Клод. Така че бях препратена да са обадя в някой от другите му бизнеси. Опитах в „Престъпни удоволствия”, неговия стриптийз клуб, но той не беше там. Опитах със „Страховити танци”, най-новият му нощен клуб, но започнах да се чудя, дали Жан-Клод не бе казал на всички да казват, че го няма, ако аз се обадя.

Мисълта ме разтревожи много. Чудех се, след колко дълго Ричард най-накрая ще ми каже да вървя по дяволите, че е получил достатъчно от нерешителността ми. Никога не бих и помислила, че Жан-Клод може да не чака. Ако бях толкова несигурна как се чувствам за него, защо стомаха ми се сви от нарастващата мисъл, че съм го загубила? Чувството не бе свързано с леопардите или техните проблеми. Внезапно се почувствах загубена. Но той бе в „Страховити танци” и прие обаждането ми. Имаше момент, в който стомаха ми се отпусна и дъха ми излизаше по-лесно, тогава той бе на телефона и аз се опитах да задържа метафизическите си щитове на място.

Мразех метафизиката. Свръхестествената биология все още е биология, метафизиката е магия, а все още не се чувствам удобно с нея. Шестте месеца, в които не ходех на работа, аз медитирах, учех от много умен медиум на име Мариан, научавайки ритуална магия, така че, да мога да контролирам дадените ми от Бога умения. И също така, да мога да блокирам белезите, свързващи мен с Жан- Клод и Ричард. Аурата е като твоя лична защита, твоята персонална енергия. Когато е здрава, те пази в безопасност, като кожа, но получи ли се дупка, инфекцията може да влезе навътре. Моята аура имаше две дупки, една за всеки един от тях двамата. Подозирах, че техните аури също имат дупки в тях. Което поставя всички ни в риск. Аз блокирах моите дупки. Тогава, само преди няколко седмици, се изправих срещу противно същество, и то бе добро, нова категория, дори и за мен. Само намесата на местната вещица ме спаси от това, да бъда изядена от аурата навътре. Няма шест месеца от както съм целибат, и медитирам, и се уча на търпение. Дупките бяха там и единственият начин да ги запълня бе с Жан- Клод и Ричард. Това бе казала Мариан, а аз и се доверявах по начин, по който се доверявах на няколко други.