Окованият нарцис - Страница 6

Гласът на Жан-Клод ме удари по телефона, като кадифен шамар. Дъха ми спря в гърлото и не можех да направа нищо друго, освен да чувствам прилива на гласа му, присъствието му, като нещо живо, придвижващо се по кожата ми. Гласа му, винаги е бил едно от най-добрите неща в Жан-Клод, но това беше нелепо. Това бе по телефона. Как ще мога да го видя лично и да задържа щита си, оставяйки хладнокръвието си? -Знам че си там, ma petite. Да не се обаждаш просто за да чуеш гласа ми?

Това бе по-близо до истината, отколкото беше удобно.

-Не, не. - Все още не можех да си събера мислите. Бях като атлет, който е изоставил тренировките си. Просто не можех да вдигна същата тежест, а тази тежест бе подплатена със силата на Жан-Клод.

Когато аз продължих да не казвам нищо, той проговори отново.

-ma petite, на какво дължа тази чест? Защо благоволи да ми се обадиш? - Гласът му беше приветлив, но имаше намек на нещо. Упрек, може би.

Предположих, че ще го има. Стегнах се и се опитах да звуча като интелигентно човешко същество, това не винаги е едно от най-добрите ми качества.

-Бяха шест месеца. . .

-Осъзнавам това, ma petite.

Той беше снизходителен. Мразех това. Накара ме малко да се ядосам. Гнева ми помогна да си разчистя малко главата.

-Ако спреш да ме прекъсваш, ще ти кажа за какво се обаждам.

-Сърцето ми бие в очакване.

Исках да затворя. Той беше копеле, но част от мен мислеше че заслужавам това държание, което ме направи дори по-ядосана. Винаги се ядосвах, когато мислех че греша. Бях страхливка месеци и все още съм такава. Страхувах се да го приближа, страхувах се от това, което ще направя. По дяволите, Анита, хвани се в ръце.

-Сарказма е в моята област. - казах.

-И каква е моята област?

-Искам да ти отправя молба - казах.

-Наистина? - каза той, сякаш можеше и да не се съгласи.

-Моля те, Жан-Клод, моля те за помощ. Не го правя често.

-Това несъмнено е истина. Какво искаш от мен, ma petite? Знаеш, че каквото поискаш, ще бъде твое. Без значение колко може да съм ти ядосан.

Оставих коментара, защото не знаех какво да правя на това.

-Знаеш ли клуба „Нарцис във вериги” ?

Той беше тих за секунда, две.

-Да.

-Можеш ли да ми дадеш адреса му и да се срещнем там?

-Знаеш ли какъв вид клуб е това място?

-Да.

-Сигурна ли си?

-Това е робски клуб, знам.

-Освен, ако последните шест месеца не си се променила коренно, ma petite, това не е от твоите предпочитани места.

-Така е, не е мое.

-Леопардите ти не се държат както трябва отново?

-Нещо такова. - Казах му какво се е случило.

-Не познавам този Марко.

-Не съм и предполагала, че го познаваш.

-Но мислиш, че знам къде е клуба?

-Надявах се.

-Ще те срещна там с някои от хората ми. Или ще позволиш само на мен да ти помогна? - Сега звучеше развеселен, което беше по-добре от гнева, предполагам.

-Доведи когото е нужно.

-Доверяваш се на преценката ми?

-В това, да.

-Но не и във всичко - каза той тихо.

-Не се доверявам на никого във всичко, Жан-Клод.

Той въздъхна.

-Толкова млада за да бъдеш толкова. . . невярваща.

-Аз съм цинична, не и невярваща.

-И каква е разликата, ma petite?

-Ти си невярващ.

Той се засмя тогава, звукът ме погали като докосване на ръка. Накара неща, ниско в тялото ми, да се стегнат.

-Аха - каза той. - Това обяснява цялата разлика.

-Просто ми дай адреса, моля те. - Добавих „моля те” за да забързам нещата.

-Те няма да наранят леопардите ти твърде много, мисля. Клуба е управляван от превръщачи и те ще помиришат твърде многото кръв и ще вземат нещата в собствени ръце. Това е една от причините „Окованият нарцис” да е ничия земя, място неутрално за битките на различните групи. Леопардите ти са прави, това обикновено е много безопасно място.

-Е, Грегорий не изкрещя, защото се чувства в безопасност.

-Може би не, но познавам собственика. Нарцис ще бъде много ядосан, ако някой започне битка в клуба му.

-Нарцис, не знам това име. Е знам неща от гръцката митология, но не го познавам като местен.

-Не съм и очаквал да го познаваш. Той не излиза често от клуба си. но аз ще му се обадя и той ще претърси за котките заради теб. Той няма да ги спаси, но ще се увери че няма да има по-нататъшни наранявания.

-Доверяваш ли се на Нарцис да направи това?

-Да.

Жан-Клод си имаше своите недостатъци, но ако той се довери на някой, обикновено е прав.

-Добре. И благодаря ти.

-Ти си повече от добре дошла. - Той си пое дъх и каза тихо. - Щеше ли да ми се обадиш, ако не се нуждаеше от помощта ми? Някога щеше ли да ми се обадиш? Страхувах се този въпрос, зададен и от Жан Клод и от Ричард. Но най-накрая имах отговор.

-Ще отговоря на въпроса ти по най-добрият начин, който мога, но имам предчувствие че ще бъде дълъг разговор. Нуждая се да знам, че хората ми са в безопасност преди да започнем да обсъждаме отношенията си.

-Отношения? Това ли е, което имаме? - Гласът му беше много сух.

-Жан-Клод.

-Не, не, ma petite , ще се обадя на Нарцис и ще спася котките ти, но само, ако ми обещаеш, че когато се обадя отново, ще завършим разговора си.

-Обещавам.

-Думата ти - каза той.

-Да.

-Много добре, ma petite, докато отново говорим. - Той затвори.

Затворих телефона и стоях там. Страхливо ли е да искам да се обадя на някой друг, всеки друг, така че телефона да бъде зает и ние да не можем да си проведем малкия разговор? Да, щеше да бъде страхливо, но беше съблазнително. Мразех да говоря за личният си живот, особено с хората, които са най-свързани с него. Имах достатъчно време да се преоблека, когато телефона звънна. Подскочих и отговорих, а сърцето ми бе в гърлото. Наистина се страхувах от този разговор.