Окованият нарцис - Страница 53

-Добре ли си?

-Не спирай. Не спирай.

Той не ме пита отново. Навлизаше в мен толкова бързо и твърдо, че се задъхвах, неспособна да уловя дъха си. Малки, безпомощни звуци изпълваха устните ми, преминаха в думи:

-О, Господи, да, да, Мика! - всеки път щом го вкарваше, го правеше колкото може по-надълбоко, разбиваше се в мен, яздеше по линията между поразително удоволствие и болка. И точно, когато удоволствието започне да се превръща в болка, той се отдръпваше и бях способна да бия отново. Тогава той отново беше в мен и всичко започваше от начало.

Усещането бе, сякаш ме изпълва като чаша, докато нямаше нищо в мен, освен чувството за тялото му, чувството за плътта му, притисната в моята. Беше стегнато, сякаш той запушваше дупка с тялото ми и никога нямаше да я отпуши. Усещането за пълнота в мен растеше, растеше и се разпиля над мен, през мен, в мен и се откъсна през устата ми в дрипав, безумен писък, сякаш тялото ми се сви около него. И точно тогава контрола му, му се изплъзна, оставяйки ме да знам, че той все още беше нежен. Контрола му си отиде, докато го правеше и аз го изпих в мен, през гърдите му притиснати към гърба ми, през бедрата му, които се забиваха в дупето ми. Изпих го, сякаш той експлодира в мен. Нахраних се от него, дръпнах го навътре със всяка пора от кожата си, докато сякаш кожата ни беше пътят и ние се плъзнахме един в друг, за един момент бяхме едно нещо, един звяр. И можех да почувствам звяра му в мен, сякаш се бяха съчетали в телата ни, както човечността ни се беше обединила. В този момент, не се съмнявах, че съм истинска Нимир Ра.

Когато свършихме, се плъзнахме на пода, той все още в мен, ръцете му ме прегръщаха към тялото му, аз започнах да плача. Той се страхуваше че ще ме нарани, но не беше това. Не можех да му обясня сълзите, защото не исках да го кажа на глас. Но знаех. Опитвах се да не съм едно от чудовищата от толкова дълго време, и сега това чувство беше внезапно, аз бях те, и като двамата. Не можеш да си кръвосмучещ вампир и ликантроп по едно и също време. Те се зачеркват едно друго като болести или проклятие. Но чувствах звяра ми да се навива около звяра на Мика. Чувството бе като зародиш на безопасно, топло място, чакаща. И аз се бях хранила от него, толкова сигурно, колкото вампир. Винаги съм мислела че трябва да пия кръв за да стана една от тях. Но аз бях грешала, грешах за толкова много неща. Оставих Мика да ме държи. Чувствах сърцето му да бие срещу гърба ми.

12

Натаниел караше, защото аз треперех прекалено много за да се концентрирам. Функционирах, движех се напред, решавайки по един проблем за момент, но беше, сякаш земята по която ходех, въздуха който дишах, сякаш бяха несигурни и нови. Сякаш всичко се беше променило, защото аз се бях променила. Знаех по-добре. Знаех, че няма значение как се чувстваш или колко ужасно нещо ти се случи, светът просто продължава. Останалата част от света дори не разбира, че чудовищата ти изяждат сърцето. Преди много време това ме тревожеше, това, че можех да съм в такива каши,

такова страдание, и на света просто не му пукаше. Светът, създанията като цяло, е замислен да се движи напред, да продължава без някой индивидуален човек. Чувството беше дяволско безлично и това е. Но, тогава, ако светът спре да се върти, просто защото някой от нас има лош ден, всички щяхме да плаваме в пространството.

Така че се бях свила на пасажерската седалка на джипа си в късната тъмнина и знаех, че само аз се бях променила. Но беше просто толкова голяма промяна, че чувството беше, сякаш света трябва да промени орбитата си, само малко.

Юни се беше върнал към нормалната си горещина. Натаниел носеше потник и копринени джогинг шорти. Беше вързал косата си, която беше дълга почти до глезените, в свободна плитка, която се къдреше до бедрото му. Той откри, че ако остави косата си да падне на пода, се заплиташе около педалите. Той също трябваше да промени мястото на седалката.

Натаниел беше единствения, който имаше шофьорска книжка от няколко месеца, въпреки че беше на двадесет. Габрие, техният стар алфа, не ги беше насърчавал да са самостоятелни. Нещо което търсех в тях, толкова колкото беше възможно. В началото Натаниел беше загубен, когато поисках от него да решава нещата сам, но после той стана по-добър. Това ме накара да се надявам, а аз се нуждаех от някаква надежда точно сега.

Беше избрал дрехите, които да донесе в превръщаческата болница. Черни дънки, кралско-синя тениска с ниско деколте, черен сутиен, който заставаше достатъчно ниско, че да си върви с ниското деколте на тениската. Съвпадащо долно бельо, черни чорапи, черните Найки, черно горнище с къси ръкави, което да скрие кобура с Браунинга. Хората продължават да ме карат да си избера нов пистолет. По всяка вероятност са прави. Със сигурност там някъде има нещо, което ще е по-удобно за малките ми длани, от Браунинга. Но все отлагам. Браунинга е като част от мен. Чувствам се непълна без него, сякаш ми липсва ръка. Ще трябва нещо повече от по-удобен захват за да ме убеди да си сменя пистолета. Така че, за сега сме си аз и Браунинга.

Натаниел също така ми беше донесъл каниите за китките и предназначените за тях сребърни ножове. Щях да ги оставя в колата, тъй като бях с къси ръкави. Малко прекалено агресивни са да ги нося в полицейско управление. Точно бях заменила черната кания по гръбнака, която бях унищожила в Ню Мексико. Беше специална поръчка и струваше двойно повече, но си заслужаваше. Наистина няма друга част от тялото ми, където мога да нося толкова дълго острие, и все още да бъда способна да седна без да се покаже дръжката