Окованият нарцис - Страница 54

Пътувахме в тишина. Натаниел дори не беше включил радиото, което обичаше да прави. Той наистина се движеше в тишина, докато имаше музика на заден план. Но тази вечер, той беше оставил тишината да изпълни джипа.

Накрая зададох въпроса, който чаках да задам.

-Кой сложи Деринджъра в джоба на роклята ми? - Деринджъра беше в отделението за ръкавици.

-Аз.

-Благодаря.

-Има две неща, които правиш първо, обличаш се и взимаш оръжията. - Усмивката му беше осветена от уличната лампа. - Не съм сигурен кое е с по-голям приоритет. Трябваше да се усмихна.

-И аз не съм сигурна.

-Как си? - гласът му беше много внимателен, когато попита, спокоен в мълчанието на колата.

-Не искам да говоря за това.

-Добре. - Той беше един от няколкото хора, които наистина приемаха думата ми и не ме притискаха. Ако кажех на Натаниел, че не искам да говорим, нямаше да говорим. Тишината между нас не беше обтегната. Всъщност, мълчанието с Натаниел беше един от най-релаксиращите звуци в деня ми.

Натаниел паркира джипа и излезнахме. Имах лиценза си за екзекутор с мен, а и повечето хора ме познаваха. Събитието бе, че те ме мислеха за мъртва. Докато вървяхме към вратата, разбрах, че вероятно бе по-добре да се бях обадила, но сега беше прекалено късно. Бях на ярди от вратата. Нямаше да използвам телефонно обаждане сега.

Бях достатъчно позната, че обикновено минавах покрай бюрото, но тази вечер очите на офицера станаха големи докато той ми махна с ръка да продължа, така че да не мисля за металният детектор. Но набираше по телефона докато го правеше. Обзалагам се, че се обаждаше на началниците. Не виждаш хората да се вдигат от гроба всяка вечер. Добре де, предполагам аз го правя, но не и повечето ченгета.

Вървях нагоре по стълбите към вратата на РОСР, когато детектив Клайв Пери отвори вратата и се вгледа надолу по стълбите. Той беше строен, красив, афроамериканец и беше най-учтивият човек, който някога съм срещала. Той всъщност не улучи стъпалото и трябваше да се хване на парапета. Дори когато се облегна на стената, изглеждаше сякаш краката му не работеха точно сега. Той изглеждаше шокиран, не, изплашен. -Анита. - Гласът му беше задъхан. Това вероятно беше вторият път, от всичките години през които се познаваме, когато той използва първото ми име. Обикновено е госпожице Блейк.

Отговорих му така, усмихвайки се:

-Клайв, радвам се да те видя.

Очите му се присвиха към Натаниел, тогава обратно към мен.

-Ти трябваше да си. . . - Той се изправи на стълбището. - Имам предвид, ние чухме. . . -Гледах го как очевидно се опитваше наистина. Но по времето по което той застана на стъпалото, изглеждаше почти нормално. Но следващият въпрос не беше нормален. - Ти мъртва ли си?

Усмихнах се, тогава почувствах усмивката да увяхва докато гледах в очите му. Той беше сериозен. Предполагам, аз вдигах мъртвите за живот, така че въпроса не беше толкова абсурден, колкото звучеше, но разбрах, че част от шока му не беше просто, защото ме вижда да се разхождам наоколо. Беше от страхът му какво съм сега. Той мислеше, че съм ходещ мъртвец. По някакъв начин, той беше по-близо до това, колкото беше удобно, от друга беше толкова далеч.

-Не, Клайв, не съм мъртва.

Той кимна, но имаше стегнатост около очите му, която ме накара да се зачудя дали, ако се опитах да докосна ръката му, той ще трепне? Не исках да откривам, така че Натаниел и аз просто преминахме покрай него, оставяйки го сам на стълбището.

Влезнах в стаята, която беше пълна с бюра и заето хора. РОСР беше от тези, които бяха активни след три часът сутринта. Звукът умря постепенно, докато не се движех в тишина между бюрата и вторачените лица. Натаниел стоеше зад гърба ми, движеше се като атрактивна сянка.

Накрая казах, достатъчно силно, че да се понесе из стаята.

-Слухът за смъртта ми е много преувеличен.

И стаята експлодира в шумове. Внезапно бях обиколена от мъже и няколко жени, прегръщаха ме, потупваха ме по гърба, стискаха ръката ми. усмихнати лица, успокоени очи. Никой не показа резервите, които Клайв Пери показа на стълбите, и това ме накара на заден план да се зачудя за религиозността му и за неговата настроението му към свръхестественото. Той не беше чувствителен, но това не означава, че не можеше да стане около хора, които са.

Беше Зербовски, който ме вдигна напълно от земята в мечешка прегръдка. Той не е много висок, но ме завъртя в кръг, накрая ме сложи долу, засмя се.

-По дяволите, Анита, по дяволите, мислех че никога няма да те видим да преминаваш през тази врата отново. - Той премести косата си, която беше паднала върху челото му. Нуждаеше се от подстрижка, но обикновено го правеше. Дрехите му обикновено бяха смачкани, и беше сякаш бе избирал вратовръзката си на тъмно.

-Хубаво е да те видя. Чух че държите някой заподозрян за това, че ме е убил.

Усмивката му повяхна по краищата.

-Да, граф Дракула е в килията.

-Може ли да го измъкнеш, защото както виждаш, аз съм много жива.

Очите на Зербовски се присвиха.

-Видях снимките, Анита. Ти беше покрита с кръв.

Свих се.

Очите му станаха студени, подозрителни студени очи.

-Беше преди колко, четири дни? Изглеждаш положително жизнена за страдащ, изгубил толкова много кръв.

Можех да почувствам собственото си лице да става неутрално, дистанцирано, толкова студено и неразчетимо, колкото на едно ченге.

-Може ли да извадиш Жан Клод и да го подготвиш да тръгне? Ще ми хареса да го отведа в къщи преди да изгрее слънцето.

-Долф иска да говори с теб преди да си тръгнеш.

-Мислех си го. Може ли да те помоля да започнеш процедурата на Жан Клод, докато говоря с Долф?