Окованият нарцис - Страница 58

-По-добре го заведи под завивките преди изгрев. - Той погледна покрай мен към вампира. - Грижи се за нея.

Жан Клод леко наклони глава.

-Ще се грижа за нея толкова, колкото тя ми позволи.

Зербовски се засмя.

-О, той те познава.

Оставих Зербовски смеещ се, излязохме и меката нощ се обви меко около нас. Изгревът идваше, а аз имах толкова много въпроси. Натаниел караше. Жан Клод и аз се возихме отзад.

13

Закопчах предпазния колан по навик, но Жан-Клод остана притиснат към едната ми страна, ръката около рамената ми. Започнах да се треса и не можех да се спра. Беше, сякаш съм го чакала, за да мога най-накрая да се разпадна на части. Не плаках, просто го оставих да ме държи докато треперех.

-Всичко е наред, ma petite. И двамата сме в безопасност сега.

Поклатих глава срещу сатена на ризата му.

-Не е това.

Той докосна лицето ми, вдигна погледа ми към него в леката тъмнина на колата. -Тогава какво има.

-Правих секс с Мика. - Гледах лицето му, чаках гнева, ревността, нещо до премине през очите му. Това, което видях, беше съчувствие и не го разбирах.

-Ти си като нов вампир. Дори тези от нас, които ще бъдат повелители, не могат да се преборят с глада си през първата нощ или първите няколко нощи. Това е поразително. Ето защо, много вампири се хранят от най-близките им от семейството, когато за първи път се вдигат. За тях те мислят в сърцето си и са теглени от тях. Само с помощта на вампир повелител, вампирският глад може да бъде насочен на някъде другаде.

-Ти не си ядосан? - попитах.

Той се засмя и ме прегърна.

-Мислех, че ти ще си ми ядосана, за това, че съм ти дал този плам, огън, изгарящ глад. Дръпнах се назад, достатъчно за да видя лицето му.

-Защо не ме предупреди, че не мога да го контролирам?

-Никога не те подценявам, ma petite. Ако някой, който познавам през всичките тези векове, може да мине такъв тест, това си и. Така че, не ти казах, че ще се провалиш, защото не от дълго предричам с какво сила ще се направи с теб или през теб. Ти си закона в себе си толкова много време.

-Аз бях. . . безпомощна. . . аз. . . не исках да го контролирам.

-Разбира се, че не.

Поклатих глава.

-Този плам постоянен ли е.

-Не знам.

-Колко време ще мине, докато мога да го контролирам.

-Няколко седмици. Но дори след като получиш контрол, ще трябва да си внимателна около тези, които предизвикват повече похотта ти. Те ще карат глада да гори като бесен огън във вените ти. Това не е срамно.

-Така казваш ти.

Той държеше лицето ми между дланите си.

-ma petite, минали са четири стотин години, откакто за първи път се събудих с яростният плам в мен, но помня. Всички тези години и все още помня повика за плът, който беше почти толкова лош, колкото повикът за кръв.

Държах китките му, притиснах ръцете му към лицето си.

-Изплашена съм.

-Разбира се, че си. Трябва да бъдеш. Но аз ще ти помогна през това. Ще бъда твоят водач. Може да премине след няколко дни или да идва и да си отива, просто не знам това. Но ще ти помогна през това, каквото и да се случи.

Натаниел зави към „Циркът на прокълнатите”, паркира до черната врата. Все още беше тъмно, когато излезнахме, но във въздуха се усещаше наближаващият изгрев. Можеш да вкусиш идващата сутрин на върха на езика си.

Джейсън отвори външната врата, сякаш ни очакваше. Вероятно така беше. Жан-Клод побърза покрай него на вратата към стълбите. Ние го последвахме, но Жан-Клод извика през рамо:

-Трябва да се изкъпя преди изгрева. - С това ни остави, бягащ в размазано движение. Останалите от нас ходеха спокойно надолу по стълбите, способни бяхме да ходим и тримата един до друг, защото никой от нас не беше голям.

-Как се чувстваш? - попита Джейсън.

Свих рамене.

-Доста излекувана.

-Изглеждаш шокирана.

Свих рамене отново.

-Добре, разбирам намеци. Не искаш да говориш за това.

-Не, не искам.

Джейсън погледна към Натаниел.

-Ще останеш ли за нощта?

-Ще остана ли? - Знаех че въпроса беше директно към мен.

-Сигурно, може би ще трябва да ме закараш в къщи утре или по-късно днес.

-Да, оставам.

-Тогава може да спиш с мен. Добре е да се знае, че леглото е достатъчно голямо и не се виждат много посетители.

Погледнах към Джейсън.

-Жан-Клод да не е ограничил социалните ти дейности?

Той се засмя.

-Не, не този, но жените, които идват тук, са вампири с каприз. Те искат да спят в легло под земята в Цирка на прокълнатите. Те не искат мен, те искат домашният любимец на Жан-Клод.

-Не мислех. . . - спрях се, защото разбрах, че беше обида.

-Давай напред и го кажи.

-Не мислех че си придирчив - казах.

-Не бях, когато за пръв път бях тук. Но след това, просто не искам да съм с някой, който просто ме иска, така че да може да се похвали на приятелките си, че спи с превръщач или, че спи, където вампирите спят. Няма значение колко добро е чувството за няколко минути, това все пак ме кара да се чувствам, сякаш идват да видят един каприз.

Плъзнах ръката си през неговата, стиснах дланта му.

-Не оставяй никой да те кара да се чувстваш така, Джейсън. Ти не си каприз.

Той потупа ръката ми.

-Виж кой го казва.

Дръпнах се от него.

-Какво трябва да означава това?

-Нищо, съжалявам, че го казах.

-Не, искам да обясниш.

Той въздъхна и побърза надолу по стълбите, но аз бях с Найките и можех да го настигна. Натаниел ни последна на няколко крачки отзад, без да казва дума.

-Обясни, Джейсън.

-Ти мразиш чудовищата. Мразиш да бъдеш различна.

-Това не е истина.

-Ти приемаш, че си различна, но не ти харесва.