Окованият нарцис - Страница 67

-Дефинирай вкуся - казах.

-Оближа раните.

Предложението би трябвало да ме притеснява, но не го направи. Снижих лицето си достатъчно, че да видя окото на Натаниел.

-Съгласен ли си с това, Натаниел?

Той кимна с лице все още притиснато към леглото.

-Помогни си сам.

Ашър приближи устните си към гърба на Натаниел, към раната точно над кръста му.Държеше тези ледено сини очи към мен, по начина по който гледаш някого по време на джудо мач, страхуваш се, че ако извърнеш поглед, ще те ударят. Напомни ми на това да гледаш лъв да пие от езеро, техните очи гледащи нагоре, търсещи опасност докато пият.

Натаниел издаде звук, когато Ашър близна раната. Бе спряло да кърви, но както вампира прокара езика си по раната, видях кръвта да излиза отново на повърхността. Вампирите имат антикоагуланти в слюнката си, но никога не съм го виждала на демонстрация, толкова добре, колкото сега.

Накара ме да се зачудя. Свих се по-близо до тялото на Натаниел, единият крак усукан около неговият. Не исках позволение, защото той бе мой и го познавах достатъчно добре, за да знам, че няма да има нищо против, обратното ще го желае. Доближих устата си до друга рана която почти бе спряло да кърви и я близнах. Там бе сладкият металически вкус на кръв и плътният, богат вкус на кожата му и вкуса на ... месо.

Сякаш можех да кажа какъв би бил вкуса му, ако го изям хапка след хапка.

Звяра избухна, пламна по кожата ми, като нещо трептящо и живо. Звяра на Натаниел му отговори, разтягаше се, завърташе се, сякаш мога да го видя точно под кожата му, точно под ребрата му, сякаш можех да го почувствам къде лежи в сърцевината на тялото му. В този момент знаех, че мога да повикам звяра му, можех да го принудя да се промени, докато пълнолунието е толкова далеч. Аз бях неговата Нимир Ра и това означава толкова повече от простото да бъда негова доминираща.

Очите на Ашър бяха погълнати в светло син пламък, така че изглеждаше сляп докато облизва раната. Погледа му на лицето ми, право по тялото на Натаниел, очите ни на едно и също ниво докато вкусвахме раните. Моята рана кървеше още съвсем малко, но не толкова, колкото тази на Ашър. Аз не бях истински кръвопиец, аз се храня от други неща, и гледайки тялото на Натаниел, чувствайки дъха му да се забързва, докато двамата го докосвахме, знаех че тези други неща се тук за взимане.

Ръката на Ашър се плъзна по тялото на Натаниел, докато не докосна бедрото ми, което бе на крака на Натаниел. В момента в който ме докосна, нещо премина между нас. Сякаш ardeur го позна, сякаш го е докосвал преди.

Това ме накара да се вдигна от раната, върна ме към себе си, малко. Нещо на лицето ми накара Ашър да дръпне ръката си.

Тогава Жан-Клод влезе. Носеше черна роба с черна козина на яката, ревера и ръкавелите. Черната му коса се сливаше с козината, така че да не можеш да кажеш къде едната чернота свършва и започва другата. Последният път, в който го видях в роба, му казах по-добре да носи нещо под робата освен собствената си кожа. Сега се надявах, че не е така.

Да го видя, доведе ardeur отново врящ през мен. Спря дъха ми, неща по-ниско от линията на стомаха ми се свиха достатъчно стегнато, че извадиха звук от гърлото ми. -Тя държи твоят инкубус - каза Ашър, гласът му върна погледа ми от Жан-Клод върху него.

-Да - Жан-Клод се понесе в стаята от противоположната страна на леглото, на която Ашър бе коленичил.

-Тя има вкуса на теб и Бела Морт.

-Да - каза Жан Клод. Той мина покрай леглото от другата старана и аз се извъртях от Натаниел, така че да мога да гледам как Жан-Клод се движи. Движението откри предната част на тялото ми, и бях останала достатъчно на себе си, за да се обърна по корем.

Джейсън каза:

-Ауууу.

Игнорирах го.

Жан-Клод повдигна робата, така че да може да пълзи по леглото. Движението разкри дълга, бледа линия от кожа, от рамото му до стомаха. Този поглед към бяла плът, хваната между чернотата на козината ме накара да искам да развържа колана и разкрия цялото му тяло. Но останах където бях, наполовина облегнала се срещу тялото на Натаниел, защото се страхувах да мръдна. Страхувах се да отида при Жан-Клод, защото не се доверявах на себе си.

Там просто имаше достатъчно от мен, което не искаше да се люби със Жан Клод пред други мъже. Но бе като тънката страна на бръснача, нещо което блести в тъмнината, но само не си вярва вече.

-Глада позна Ашър. Това защото е твой или защото е нейн? - попитах.

-Неин? - попита той.

-Бела Морт.

-Не знам - каза той. И бе достатъчно близо, че края на робата докосна тялото ми. Можех да видя тънката линия на бледа кожа под кръста му където робата се бе разтворила. Тънка, тънка линия,но достатъчно че да знам че няма нищо под робата на Жан-Клод.

Исках да разтворя робата, да го видя целият. Казах го без да мисля, сякаш не съм имала в предвид да го кажа на глас.

-Отвори робата - стресна ме, сякаш не познавам собственият си глас.

Затворих очи, опитах се да мисля.

-Всичко е наред, ma petite. Веднъж взета, кръвта изпълва стомаха ти, но похотта... -козината докосна линия надолу по ръката ми. - Похотта е винаги там, никога не изчезва напълно , никога не е задоволена. - Прокара края на маншетите покрити с кожа, надоло по кръста ми, ханша ми, бедрото ми. Когато го прокара до стапалото ми, започна обратно, но този път по задната част на тялото ми, така че да докосне дупето ми, гърба ми, раменете ми.

Лежах без думи, без дъх, под докосването му. Когато докосна с козината лицето ми, грабнах края на робата и го задържах надалеч.

-Накарай всички да излязат. - Гласът ми бе едва нещо повече от шепот.