Окованият нарцис - Страница 69

-Това, това. Нашата господарка колекционира красота, а аз вече не съм красив. Болезнено й е да ме гледа.

-Ти си красив Ашър. Това, че тя не може да го види, не е твоя вина.

Той остави косата си да падне обратно. Плъзна се над белезите скри ги. Почти бе спрял да прави това, когато сме тук в цирка. Бях забравила как когато за пръв път бе пристигнал в Сейнт Луис автоматично се криеше всеки път, щом го погледнеш директно в лицето. Бе използвал всяка сянка всяка падаща светлина, за да скрие белезите и да освети красотата, която бе останала недокосната. Бе спрял да го прави около мен. Нарани сърцето ми да го виждам да се крие. Опитах се да запазя чаршафа около себе си докато пълзях към края на леглото, но бе целият увъртян и заклещен под тежестта на Жан-Клод и Джейсън. По дяволите, всеки тук е виждал цялото шоу. Исках да изтрия нараненият поглед от лицето на Ашър повече, отколкото исках да бъда стеснителна.

Джейсън се махна от пътя ми без да издаде и един закачлив коментар. Пропълзях от леглото и отидох към Ашър, друг спомен се спусна над мен като карта хвърлена във въздуха. Колко много пъти е гледал Жан-Клод и Бела Морт и Джулиана или толкова много други да вървят към него голи и желаещи. Дори Жан Клод го беше провалил. Имало е сянка в очите му, образувала се от вината. Вина, че се е провалил в спасението на Джулиана, провалил се е да спаси Ашър. Но Ашър бе приел че е отказ у Жан-Клод и го докосва само от жал. Не е било жал, притежавах спомена и той бе болка. Бяха станали вечни напомняния на това как са се провалили един друг. Вечни напомняния за жената, която и двамата са обичали и загубили. Докато болката бе всичко, което им е останало. Ашър я е превърнал в омраза, Жан-Клод просто се бе извърнал от нея.

Вървях през спомените сякаш минавам през паяжина, неща ме докосват, залепват се за мен, но не ме спират. Ръцете му бяха зад гърба му, тялото му се облягаше на вратата, притискаше ги и знаех защо. Чрез „дара” на Жан-Клод знаех, че Ашър иска да ме докосне, достатъчно че не се доверява да държи ръцете си отпред. Но не беше мен, който искаше да докосне. По някакъв начин той бе като Натаниел - вижда в мен каквото се нуждае да види, не това което е там.

Докоснах косата му, където криеше лицето му. Той се отдръпна леко. Отдръпнах косата назад от лицето му, повдигайки се на пръсти, за да го стигна, сложих ръка на гърдите му за баланс. Той се отдръпна от мен, правейки крачка в стаята. Грабнах робата му, но той остана обърнат, докато робата се бе отдръпнала от перфектната половина на гърдите му.

-Погледни ме Ашър, моля те.

Остана извърнат настрани и накрая трябваше да измина тези последни крачки до него. Бях достатъчно ниска, че стоейки точно пред него, можех да погледна под косата в лицето му. Той се извърна и аз се протегнах, слагайки ръце от двете страни на лицето му, обърнах го към мен. Тялото ми бе срещу неговото, просто за баланс и почувствах нежеланието в тялото му, нуждата да се отдръпне. Но остана неподвижен под докосването ми. Задържа ръцете си зад гърба си, сякаш съм ги вързала там.

Кожата под едната ми ръка бе толкова мека, под другата грапава. Той можеше да се пребори с мен, но не го направи. Остави ме да обърна лицето му към себе си. Обвих в ръце в гъстата му златна коса, отдръпвайки я от лицето му. Гледах нагоре към лицето му. Очите, невъзможното светло сини, бяха нереални, като очите на хъски. Устните му все още толкова пълни и примамващи за целувка, носът му все още с перфектен профил. Дори белезите които започваха от дясната страна на лицето му бяха просто друга част от Ашър, просто друго парче от него, което обичах. Винаги съм предполагала, че всяко чувство, което изпитвам към Ашър е от спомените на Жан-Клод, когато са били любовници, другари над двадесет години. Но гледайки го сега, разбрах, че това е само част от цялото.

Имах спомени за тялото му гладко и перфектно. Но това не бе нещото, за което мисля, когато мисля за Ашър. Представям си го такъв какъвто е сега и все още го обичам. Не беше по начина, по който го чувствах с Жан-Клод и Ричард, но беше истинско и беше мое. Може би нямаше да съществува, ако нямах спомените на Жан Клод и емоциите му над които да градя, но каквито и да бяха основите, аз имах чувства към Ашър, които бяха изцяло мои и ничии други. Разбрах с нещо като шок, че не бе просто сърцата на другите, в които можех да погледна. Обърнах се и погледнах обратно към Жан-Клод,опитвайки се да попитам с очи, това за което мисля.

-За да познаеш нечие сърце, първо трябва да опознаеш своето, ma petite. - Гласът му беше мек, без упрек.

Обърнах се обратно към Ашър и имаше нещо в очите му - наполовина почуда, наполовина блока, сякаш очакваше да го нараня по някакъв начин. Вероятно е прав. Но ако е така, няма да го направя нарочно. По някога най-големите рани са тези, които се опитваме най-усилено да не причиним.

Оставих това което изпитвам да изпълни очите ми, лицето ми. Бе единственият дар, който имах за него. Изражението му стана по-меко и това, което видях в тези прекрасни очи, беше едновременно прекрасно и болезнено. Той падна на колене, една сълза се стичаше по гладката му буза. Изражението на лицето му бе изпълнено с толкова много неща.

-Погледа в очите ти излекува част от сърцето му, та сЬепе, и наранява друга.

-Любовта е такава кучка - казах.

Той се засмя и ме прегърна около кръста, грубостта на дясната му буза, притисната към корема ми и оцених това повече от всичко останало, което моежеше да направи. Погалих косата му и го държах срещу себе си. Погледнах през стаята към Жан-Клод и изражението на лицето му беше удавящо дълбоко, желание толкова необхватно, че няма думи, които могат да го опишат. Той искаше Ашър и мен. Искаше това, което бе имал преди толкова много векове. Той веднъж каза на Ашър, че само веднъж почти е бил щастлив и това е било преди толкова много векове, когато е бил в ръцете на Ашър и Джулияна. Преди тя да умре и Ашър да бъде спасен, но вече да не е перфектното златно момче на Бела Морт. Жан-Клод е бил принуден да заведе Ашър обратно при вампирският съвет, за да може да бъде излекуван. Жан-Клод бе дал сто години от собствената си свобода на съвета, за услугата, че са спасили живота на Ашър. Тогава Жан-Клод бе избягал, Ашър бе останала, обвиняващ Жан-Клод за смъртта на Джулияна и собствената си гибел. Жан-Клод бе отишъл, от обичан и обичащ двама души, до загубил единият си любовник, а другият го мрази.