Окованият нарцис - Страница 84

- Надявах се да има начин да възвърна контрола си над него, но той е затворен за мен. Преглътнах трудно и го погледнах:

- Той е мой, тогава защо не го почувствах, когато бариерите ми паднаха в Ню Мексико?

- Блокирах те да не го усещаш и не бе никак лесно.

Затворих очи и броих до десет, но не помогна. Бях толкова гневна, че кожата ми бе топла.

- Нямаш право да правиш това.

- Без белезите да бъдат оженени, мисля, че Деймиън би те съблазнил. Защото ти бе била привлечена към него както си към Натаниел сега, или дори към Нимир-Радж.

- Нямаше да чукам Деймиън без ardeur да ми помага и аз го нямах преди шест месеца.

- Може да получиш вампира си обратно утре вечер. Ще ти помогна да го излекуваш обратно.

- Връщам се днес да го взема.

- Говори с Ашър ma petite. Попитай го какво е нужно да излекуваш вампир стоял шест месеца в ковчег. Деймиън не е господар, няма способността да се храни и получава енергия. Ще се появи от ковчега като главно, побъркано нещо. В началото ще е останало много малко от него.

Бе спокоен, когато го каза.

Не знаех какво да кажа. Исках да го ударя, но не би променило нещо. Дори не бях сигурна какво би ме накарало да се почувствам по-добре.

- Искам го вън тази вечер, когато се върна от лупанара.

- Няма да си способна да се справиш с ранения си леопард и Деймиън тази вечер.

Попитай Ашър и той ще ти каже колко работа отнема да се направи подобно нещо. Още една нощ няма да има разлика за Деймиън и тази нощ ти се опитваш да предотвратиш война между леопардите и вълците. Повече от това, опитваш се да бъдеш достатъчно силна, че да покажеш сила да убедиш враговете на Ричард, че той има твърде голяма подкрепа, за да бъде убит. Трябва да се концентрираш върху тези неща тази вечер, ma petite.

- Не ти вярвам. - казах.

Той сви рамене.

- Вярвай в каквото си искаш, но ще отнеме часове Деймиън да бъде отново същия. Ще отнеме дни грижа, кръв и топлина, да го върнем на себе си.

- Как можа да му причиниш това?

Гласът ми дори не прозвуча гневно, просто уморено.

- Лично научих уроците за ковчезите с кръстове, ma petite, не съм причинил на Деймиън нищо, което сам не съм изпитал.

- Бе в ковчег само няколко дни, докато убия стария Господар на града?

Поклати глава.

- Когато се върнах при Съвета с Ашър и преговарях с тях, цената за това, че спасих живота му бе свободата ми. Прекарах две години в ковчег, неспособен да се храня, да седна, неспособен... - прегърна ръцете си, прегръщайки себе си. - Знам, че това, което причиних на Деймиън е ужасно, но единствената друга алтернатива, бе да го убия. Би ли предпочела това?

- Не.

- И все пак виждам обвинението в очите ти. Аз съм чудовище, заради това, което му причиних. Но би ме почувствала повече като чудовище, ако го бях убил. Или би предпочела да го пусна из града и да убива хора.

- Деймиън не би го направил.

- Той бе луд, ma petite. Той бе като извънземно. Помниш ли двойката, която бе заклана преди около шест месеца?

- Имаше няколко заклани двойки през изминалата година. Трябва да си по-точен.

Сега и той бе ядосан. Страхотно, можем и двамата да се ядосваме днес.

- Бяха в кола, на знак стоп. Отпред колата бе смачкана сякаш са ударили тяло, но тяло не бе открито.

- Да, помня го. Гърлата ми бяха разкъсани. Жената се бе опитала да се защити. Имаше рани по ръката си сякаш нещо я бе драло.

- Ашър откри Деймиън да се лута няколко улички от колата. Бил покрит с кръв. Бил се е с Ашър и трябваше да сме шестима, за да го хванем и доведем в къщи. Трябваше ли да го оставя да се лута из улиците след това?

- Трябваше да ми се обадиш. - казах.

- И какво? Би го екзекутирала? Ако лудостта бе част от съдебната ви система, тогава той нямаше да може да бъде задържан. Но вашата система не ни дава същите привилегии, които дава на хората. Не можем да кажем, че сме луди и да живеем.

- Видях местопрестъплението. Не приличаше на вампир. Бе повече като от шейпшифтър, но.... но следите бяха други. - поклатих глава. - Било е ожесточено, ожесточено животно.

- Oui. и затова го заключих и се надявах да се прибереш у дома при нас или да почувстваш положението му. Първоначално не го блокирах да те достигне, но ти не дойде.

- Не знаех.

- Знаеше, че Деймиън е твой и не ме попита за него. Ти го прогони.

- Не знаех.

Казах го отново, всяка дума примесена с гняв.

- И аз нямах избор Анита. Трябваше да го заключа.

- Мислиш ли, че лудостта е постоянна?

Намръщи се, ръцете му все още прегръщаха тялото му.

- Ако бе вампир и бе твоето дете, бих казала не. Но ти не си вампир, ти си некромант и аз просто не знам.

- Ако той остане толкова луд...

- Ще трябва да бъде унищожен. - каза Жан-Клод с нежен глас.

- Не исках това да се случи.

- Нито пък аз. - Останахме така за няколко минути, докато обмислях всичко и Жан-Клод или мислеше също за това, или просто стоеше там.

- Ако всичко, което казваш е истина, тогава нямаш избор. - казах.

- Но все още си ми ядосана. Все още ще ме накажеш за това.

Погледнах го.

- Какво искаш да кажа? Че като знам, че си го заключил в кутия за шест месеца изостря връзката ни? Да, дразни ме.

- При нормални обстоятелства би спасила Деймиън и би ме избягвала, докато гневът ти не премине.

Кимнах.

- Да, така е.

- Но ще съм ти нужен, ma petite, през тези първи нощи. Ще ти е нужен друг вампир със същия глад, за да те научи на контрол.

- Не мога да живея с теб, не мога да живея и без теб, нали така?

- Надявам се гневът ти да се поуспокои преди пак да се нуждаеш от помощта ми, но се боя, че няма да е. Помни това, ma petite, че ardeur не е свързан с морала или дори предпочитанията ти. Ако дълго се бориш, достатъчно много, накрая ще се предадеш и ще бъде извън контрола ти да излизаш. Затова направи това едно нещо за мен, ако не можеш да ми простиш веднага, дръж винаги до себе си или Натаниел или Нимир-Радж. Не заради мен, заради себе си. Защото мисля, че от двама ни, аз бих ти простил по-бързо, че спиш с непознати, отколко ти самата би.