Окованият нарцис - Страница 86

Гърдите ми ме боляха, вероятно от ухапванията. Толкова често сме споделяли леглото, че се чувствах странно, когато не е до мен. Но все още не го виждах като възрастен. Тъжно, но истина.

- Жан-Клод и убеден, че ardeur е добре нахранен и няма да се надигне до края на нощта. - казах.

Натаниел кимна.

- Няма да ти се наложи да се храниш отново, докато не спиш няколко часа. Жан-Клод ми обясни нещата, малко.

Това ме раздразни.

- Така е направил, а?

Той кимна с глава.

- Анита, той се тревожи за теб.

- Обзалагам се.

- Наистина няма да спиш тази нощ в Цирка, нали?

- Не. - казах.

Седях облегната назад на седалката, с ръце скръстени пред стомаха си. Сигурна съм, че изглеждах толкова упорита колкото се чувствах.

- И когато станеш утре, тогава какво?

Гласът му бе много нежен в горещата, тъмна кола.

- Не знам какво имаш в предвид.

- Напротив, имаш. - каза той.

Въздъхнах.

- Не искам да правя това, Натаниел. Не искам да имам инкубуса на Жан-Клод в себе си. Предпочитам наистина да съм Нимир-Ра отколкото да се храня от други.

- И ако си и двете? - попита, с дори по-нежен глас.

Намръщих се, ръце още скръстени, но прегръщащи ме повече сега.

- Не знам.

- Ще бъда там за теб, Анита.

- Къде?

Погледнах го.

- Утре, когато се събудиш.

- Какво друго ти каза Жан-Клод, докато аз тичах наоколо опитвайки се да разбера за Деймиън.

Погледът на Натаниел не се поколеба, не се промени. Не бе засрамен или притеснен дори малко от разговора.

- Че няма да се вбеси, ако правиш истински секс с мен.

Изучавах лицето му.

- Не. - каза той.

- Аз също, но.. - Радвах се, че е тъмно, защото се изчервих, но мамка му, исках някой друг да отговори на този въпрос. - Знам защо аз не сметнах това днес за истински секс, но защо не и ти?

Той се усмихна и погледна настрани. Отговори гледайки надолу.

- Каквото направихме първия път, с ти да маркираш гърба ми, това бе най-близкото до истински секс за мен.

- Значи бе нещото с доминиране?

- Не - каза той гледайки надолу. - Ако наистина имахме нужда от кондомите, тогава щеше да бъде секс.

- Имаш в предвид проникване. - казах.

Той кимна, продължаваше да не ме гледа.

- Така се чувствам и аз. Жан-Клод каза, че се само заблуждавам Натаниел леко се усмихна, после продължи да гледа в нищото.

- Той ми каза, че съм много американец, много мъж и много млад.

- Ти си американец, мъж и на двайсет - казах. - какво друго би трябвало да значи. Погледна ме за момент, после погледна настрани. Определено му бе неудобно сега.

- Какво друго каза Жан-Клод? - попитах.

- Ще се ядосаш

- Просто ми кажи, Натаниел.

Размърда се, тънката лента на горното показа по-голямата част от раменете му, докато го правеше.

- Надява се, че ще ме приемеш за свой ротте бе зап§. Каза, че ти го е споменал.

- Спомена го.

- Може ли да махна колана? - попита.

- Направи го.

Остави колана да се прибере на една страна и се обърна, за да ме гледа, единият крак бе под седалката, плитката лежеше на едното му рамо.

- Жан-Клод каза, че колкото повече се бориш с ardeur, толкова по-силен става той, трябва да му се отдадеш, когато трябва.

- Звучи като план за мен. - казах.

Натаниел поклати глава.

- Не бъди твърда този път, Анита, не се бори. Боя се за това, което ще ти се случи.

- Какво, трябва ли да се събудя утре сутринта и падна в ръцете ти? - не можех да прикрия сарказма в собствения си глас, макар да породи наранено изражение на лицето му и ме накара да искам да се извиня. - Не е нищо лично, Натаниел. Не си ти, а че трябва да го правя е каквото не ми харесва.

- Знам това. - наведе глава, отново без да срещне очите ми. - Просто ми обещай, че когато гладът се надигне утре ще се обърнеш към мен или някой скоро и няма да бъдеш... корава.

- Какво искаше наистина да кажеш на края на изречение?

Той се усмихна.

- Упорита.

Трябваше да се усмихна.

- Не мисля, че мога просто да легна още първия път, когато ardeur ме удари. Просто не мога да се отдам толкова лесно, Натаниел. Разбираш ли това?

- Трябва да докажеш, че си по-корава от него. - каза той.

- Не, трябва да бъда която съм и която съм не се дава на никой или нищо.

Той се усмихна.

- Това е разбираемо.

- Присмиваш ми се. - казах.

- Малко. - каза той.

- Видя какво направих на врата на Джейсън, Натаниел. Ами ако те нараня? Имам в предвид наистина да те нараня?

- Джейсън ще оздравее, Анита и не се оплакваше, когато Ашър го изведе.

Натаниел се усмихна и погледна настрани все едно се опитваше да не се смее.

- Какво?

Поклати глава:

- Ще се ядосаш, а той не го имаше в предвид точно така.

- Какво каза той, Натаниел?

- Попитай го сама. Той изглежда може да ти каже жестоки неща и ти да го сметнеш за сладко. Когато ги кажа аз, просто се ядосваш.

- Ами ако ти заповядам да ми кажеш?

Изглежда помисли върху това за секунда, после отново ми се усмихна. Бе приятна усмивка, млада, отпускаща, истинска. Когато за първи път срещнах Натаниел бе забравил как да се усмихва така.

- Не, няма.

- Какъв подчинен си само. - казах.

Усмивката се разшири на хилене.

- Не ме харесваш като подчинен. Чувстваш се неудобно.

- Така че се променяш, за да ми угодиш?

Усмивката му изчезна, но не бе като да не е щастлив, по-скоро изражението му се промени от хумористично към замислен.

- В начало, но напоследък го правя , за да угодя и на себе си.

Това ме накара да се усмихна.

- Това е най-добрата новина, която чувам цяла вечер.

- Радвам се.

Разкопчах собствения си колан.