Окованият нарцис - Страница 87

- Неща излезем от тази кола преди да се разтопим.

Отворих вратата и той направи същото. Затворихме вратите и натисках копчето на ключодържателя си да заключа джипа. Направи малък бибипкащ звук и заобиколих колите към пътя, където вървенето бе по-лесно. Натаниел и аз започнахме да вървим надолу по линията коли към къщата ми. Плитката му се плъзгаше по гръбнака му като дълга тънка опашка, движеща се докато вървеше.

Чери и Зейн се появиха от между колите точно пред нас.

- Помислихме си, че сте се изгубили. - каза тя, усмихвайки се.

- Вие ли пуснахте всички в къщата? - попитах.

Усмивката й изчезна.

- Да, надявам се да нямаш нищо против.

Усмихнах се.

- Няма проблеми, Чери, наистина. Ако се бях замислила, щях да уредя някой да ги пусне.

Тя видимо се отпусна и падна на колене през мен. Предложих й лявата си ръка. Пазех дясната си свободна в случай, че трябва да извадя оръжието си. Не е вероятно, но никога не знаеш. Чери взе ръката ми със своите две и затърка лицето си в нея като котка маркираща миризмата си. Другото формално посрещане включваше близане, най-накрая убедих всичките си котки, че търкане на лицето бе всичко, с което ми бе удобно.

Зейн застана на колене до Чери, но не се опита да вземе дясната ми ръка. Той изчаква тя да свърши с лявата ми. Също така ги отучих да взимат ръката ми за оръжие. Той търкаше лицето си в ръката ми и имаше някаква грубост отстрани на челюстта му, все

едно бе пропуснал място, докато се е бръснел.

Чери се търкаше срещу краката ми, докато Зейн ме поздравяваше. Бе като да се търкаш в наистина голяма котка, която просто се случва, в момента, е в човешка форма. Първите няколко пъти, когато се случи откачих. Но вече не ми се струваше толкова странно. Не знаех дали това е добре или отчасти тъжно.

Когато поздравяването свърши, Зейн каза:

- Имахме резервния ключ, така че се погрижихме за компанията.

Сега вече стояха прави като добри малки човечета, добре де, добри хора, както и да е.

- Добре, макар да си нямах и идея, че ще е толкова голяма компания.

Влязоха в крачка, един от всяка наша страна и можех да почувства Чери до себе си. Можех да почувствам енергията й като вибрираща линия срещу тялото ми. Никога преди не я бях чувствала толкова силно. Просто още един пирон в ковчега по въпроса за Нимир-Ра. Доказателствата ставаха достатъчно много, че ако не бях добра в самозаблудата, бих си го признала досега. Но имах достатъчно за един ден. Щях да преживея тази една нощ. Така че го игнорирах и ако Чери бе почувствала нещо, не го каза.

Бе Зейн, който застана до Натаниел и го подуши докато вървеше.

- Миришеш на пресни рани.

Докосна гърба на Натаниел, където се показваше над танковото горнище. Знаех, че имаше ухапвания около раменете му, целия път нагоре към шията му. Знаех, че няма как да го прикрием. Мамка му, дори дрехите да го прикриват, биха го подушили.

- Какво си направил? - попита Зейн. - Или трябва да кажа, с кого?

Натаниел дори не ме погледна. Щеше да остави всичко на мен - какво да се каже и какво не. Умно от негова страна. Или може би просто също не знаеше какво да каже. Опитах се да измисля лъжа, която да го обясни и нищо, което не караше Натаниел да изглежда зле. Нищо не ми дойде на ум. Или бе правил секс с някоя непозната жена или.. или какво? Истината? Не исках да казвам истината, докато не бях сигурна как се чувства относно нея. Познавайки се това би отнело поне няколко дни.

Чери и Зейн заобиколиха Натаниел в дори по-малък кръг, докато телата им не се блъскаха с неговото, докато се движеха около него. Побутваха го постоянно като акула поверяваща дали нещо става за ядене.

- Хайде хора, нямаме време за това. Трябва да отидем до лупанара и спасим Грегъри. Зейн падна на колена до Натаниел, ръцете му се плъзнаха по тялото на по-малкия мъж. Ръцете на Зейн се пъхнаха под горнището на Натаниел.

- Зейн, стани. - казах.

Чери стъпи много близо до Натаниел, гледайки надолу към него, хващайки го за брадичката и повдигайки към себе си сякаш щеше да го целуне.

- Кой беше?

- Това си е работа на Натаниел. - казах.

Натаниел ме погледна, просто така. Погледът бе достатъчен. Бях страхливка. Пулсът ми се ускори и ставаше по-силен в шията ми, сякаш се опитвах да преглътна нещо, докато то се опитваше да избяга.

- Ако бе Зейн или аз, да - каза Чери. - Но, докато бе в болницата тези последни няколко дни решихме, че Натаниел трябва да мине всичките си приятелки през парда преди да прави каквото и да е интимно с тях.

- Като Нимир-Ра нямам ли право на вето?

Чери ме погледна.

- Разбира се, но ти щеше да се съгласиш с проверяването на хората за Натаниел. Той за малко не бе убит, повторно.

Бях съгласна, просто не тази вечер. Тази вечер, от всички вечери, исках всички да си гледай своите собствени работи. На никой да не му пука с кого спи, досега. Нормално. Направих първия си неразумен ход над един от тях и трябваше да призная, макар още да не знаех как се чувствам за това. Отворих уста, за да кажа, че бях аз, но спрях, когато видях следващия леопард идващ надолу по улицата. От всички тях, тя бе последната пред, която бих говорила за интимни неща.

Бе Елизабет. Походката й винаги бе нещо средно между курва и плъзгане, перфектната походка на проститутка. Появи се между колите с Калеб под ръка и имаше толкова самодоволна усмивка на лице, че или не знаеше, че съм й ядосана, или си мислеше, че не мога да направя нищо по въпроса. Тя бе по-висока от Калеб с почти петнадесет сантиметра. Косата й падаше на къдрици до талията, брюнетка, толкова тъмна, че бихте казали, че е черна, ако нямахте моята коса за сравнение. Бе красива в един нацупен, съблазнителен начин, като някое тропическо растение с тънки, свежи листа и красива, но убиващ цвят.