Окованият нарцис - Страница 92

Вървях към джипа си и всички чакаха в мрака, докато отключвах вратата, преместих се на пътническото място, отворих жабката и извадих резервния пълнител с оловни куршуми. Започнах да нося резервен пълнител с оловни куршуми в джипа откакто попаднах на няколко коварни фей. Можеш да стреляш по фея със сребро цял ден и няма да направи кой знае какво. Но олово, те не харесват олово. Оловото също така си имаше и други употреби, защото нямаше да убие превръщач. Само сребро би го направило. Върнах се обратно към тях, извадих пълнителя в пистолета, докато вървях. Оставих пълнителя в джоба си, макар да не пасваше добре и заредих новия пистолет. Елизабет най-накрая започна да се оглежда притеснено, когато бях на две коли разстояние. Всички други вече щяха да са побягнали, но здравия разум не бе една от силните страни на Елизабет. Вече бях насочила оръжието към нея, когато много спокойно се приближих по-близо, когато тя каза:

- Не би посмяла.

Насочих дулото на оръжието си към нея и не почувствах нищо. Бе голямо, студено празно място вътре в мен - напълно спокойно и мирно. Но в центъра на това празно място мирът бе много близо до задоволството. Отдавна очаквах да направя това. Застрелях я два пъти в гърдите, докато все още ми казваше, че няма да я застрелям. Тя се обърна, гръбнакът й се изви на дъга, ръцете й драскаха по пътя, краката й подритваха, докато се опитваше да диша.

Всички бяха разчистили голяма пространство около нея. Застанах над нея и се вгледах надолу към нея, докато се опитваше да диша и сърцето й се бореше около раната, която й бях направила.

- Постоянно повтаряш, че не мога да те убия като истинска Нимир-Ра като разкъсам гърлото ти или те изкормя. Може би това скоро ще се промени, но дотогава мога да те застрелям и ти ще си просто мъртва.

Очите й се въртяха отчаяно, докато тялото й се опитваше да се справи с вредата. Кръв се появи в устата й.

- Тази път не бе сребро. Но провали ме отново, Елизабет, в нещо голямо или дребно, провали се пред който и да е член на този пард и ще те убия.

Най-накрая имаше достатъчно въздух да проговори. Изплю кръв и думите си:

- Кучка, дори нямаш... - още кръв, - смелостта... - тъмна кръв от устата й, - да ме застреляш наистина.

Гледайки надолу към нея осъзнах нещо, което преди не бях. Елизабет искаше да я убия. Искаше да я изпратя, където е Габриел. Най-вероятно не бе осъзнала какво иска, но ако не бе смъртно желание, бе нещо много близко.

Лежеше там и се лекуваше, проклинаше ме и ми казваше колко съм слаба. Отново я застрелях в гърдите. Тя се гърчеше и трепереше и локвата кръв просто се разшири под тялото й.

Оставих пълнителя да падне в ръката ми от оръжието, оставих го в другия си джоб и взех отново основния си пълнител за оръжието.

- Този път сребро, Елизабет. Нещо повече за казване? - изчаках, докато оздравя достатъчно да говори. - Отговори ми, Елизабет.

Тя се вгледа в мен и имаше нещо в очите й, нещо, което ми казваше, че най-накрая сме се разбрали. Тя се боеше от мен и понякога това е най-доброто, което може да направиш с хората. Опитах се с любезност. Опитах с приятелство. Опитах с уважение. Но когато всичко друго се провали, страхът ще свърши работата.

- Добре, Елизабет, радвам се, че се разбрахме.

Обърнах се към другите. Те ме гледаха сякаш ми е израснала втора глава - гадна. Мика държеше дрехите ми и пуснах кобура си, за да се облека. Никой не каза нищо, докато се обличах.

Когато всичко си бе отново на място:

- Ще отиваме ли сега към къщата?

Калеб изглеждаше зле. Мика изглеждаше доволен. Също и Мърл, и Джина, и всичките ми леопарди.

- Няма да ти бъдат позволени оръжия тази вечер в лупанара. - каза Мърл.

- Затова са ножовете. - казах.

Гледа се в мен сякаш не бе сигурен или съм сериозна или не.

- Усмихни се, Мърл, тя ще се излекува.

- Започвам да вярвам каквото казаха плъхолаците.

- И какво е това?

- Че си достатъчно страшна и без да бъдеш Нимир-Ра.

- Това дори не е близко до страшно. - казах.

Очите му се разшириха.

- Наистина?

Бе Натаниел, който каза:

- Наистина.

Останалите ми котки го последваха, кимайки.

- Тогава защо не се боите от нея? - попита Джина.

- Защото не се опитва да плаши нас - каза Зейн. Той погледна надолу към Елизабет, все още неспособна да помръдне. - Разбира се, може би правилата са се променили.

- Само за малки лоши леопарди - казах аз. - Нека да вземем плъховете и да вървим да видим вълците.

- И лебедите. - каза Мика.

- Лебеди?

Той се усмихна.

- Имаш нови завоевания, Анита, дори когато не искаш.

Той ми подаде ръка. Поколебах се, тогава бавно я взех. Пръстите ни се докоснаха и вървяхме ръка за ръка надолу по пътя и се чувствах добре и наистина, сякаш бях открила част от себе си, която липсваше. Оставих Зейн да се увери, че Елизабет не бъде прегазена от кола. Изпратихме д-р Лилиан да я види. Останалите леопарди последваха Мика и мен, и за първи път откакто наследих котките, се почувствах като истинска Нимир-Ра. И може би, само може би, нямаше да ги предам.

21

Рафаел, кралят плъх имаше черна лимузина. Никога не ми е приличал на човек с лимузина и го попитах.

Той каза:

- Маркус и Рейна обичаха да правят голямо шоу с подобни неща. Аз и плъховете ми не искаме да правим спектакъл за себе си, така че имаме лимузина.

- Хей, аз нося грим. - казах.

Това го накара да се усмихне.

Возихме се отзад на лимузината с един от плъхолаците му каращ. Мърл и Зейн бяха отпред при шофьора. Мърл, защото запротестира всички ни да бъде разделени между хора, който не познава и Зейн, защото просто не вярвах напълно на Мърл, все още. Макар да нямах илюзии за това кой ще повече в двубой, ако се стигнеше до това. Ричард имаше върколак или двама, на който може и да заложа срещу Мърл, но имаше нещо плашещо относно бодигарда на Мика, нещо, което липсваше на всичките ми леопарди. Не безжалостност, а по-скоро цялостна практичност. Просто знаеш, че Мърл ще направи каквото е нужно, без колебание, без симпатия, просто бизнес. Когато ти самия работиш по този начин, започваш да разпознаваш това в другите хора и ги наблюдаваш от близо.