Окованият нарцис - Страница 106

106

Плъховете повдигнаха ръцете си - всички те.

Силви каза:

- Погледнете около себе си, наистина ли искате да загубите Анита като своя лупа? Повечето от нас помнят какво бе с Рейна. Искате ли да се върнете към това?

- Тя не е ликой. - каза Якоб.

Още няколко казаха това, но не всички.

- Ако единственото ви възражение към нея, е че не е върколак - каза Силви, - тогава това е глупаво извинение да загубим Анита.

- Да я загубим - каза Якоб, - това е първият път, когато я виждам. С глутницата съм от пет месеца и това е първия път, когато виждам скъпата ви лупа. Не може да загубим нещо, което никога не сме имали.

Имаше доста подкрепа за това, много виене, викове „да”, дори аплодисменти. Не можех да ги виня за това. Пристъпих напред, движих се докато не застанах пред съюзниците си и трона. Над поляната настъпи тишина, докато не чуваш и движението на телата. Ричард погледна надолу към мен. Сега срещнах очите му. Бях сигурна, че гласът ми е ясен, когато казах:

- Якоб е прав.

Погледът на Силви трепна. Този на Якоб също. Имаше движение зад мен, докато хората потрепваха.

- Не съм била много лупа на клана Тронус Роки, но и не знаех, че трябва да бъда. Бях просто приятелката на Улфрик. Ръцете ми бяха пълни с леопарди и вярвах на Ричард, че ще се грижи за вълците. Леопардите нямат никой освен мен - обърнах се и погледнах тълпата. - Бях човек, не ставах за лупа, нито за Нимир-Ра.

Този път мърморенето на тълпата бе по-силно.

- Не знам дали всички сте чули, но имаше инцидент по време на битката, докато спасявах лебедите. Може за стана истинска Нимир-Ра до седмици. Не знам със сигурност, но е много вероятно.

Сега бяха тихи, наблюдаваха ме, човешки очи, вълчи очи, плъхове, леопарди, но всяко лице криеше интелигентност, горяща концентрация

- Нищо не мога да направя за това. Ще трябва да чакаме и видим, но леопарда ми не ме инфектира нарочно. Давам честната си дума за това. Беше ми казано, че Грегъри е обвинен в убиването на вашата лупа - повдигнах ръце далеч от тялото си. - Ето ме тук, жива и здрава. Ако ме загубите като ваша лупа, няма да е защото Грегъри ме е отнел от вас, а защото вие ще позволите да ме пуснете. Ако това искате, добре. Няма да ви обвиня. До тази нощ, до преди само няколко минути, не мислех, че върша добра работа като Нимир-Ра, още повече пък като човешка лупа. Сега, мисля, че може да съм грешала. Може би, ако бях наоколо повече, нещата щяха да са по-добри. Направих това, което сметнах за добре в дадения момент. Ако не ме искате за лупа, това е ваше право, но не винете другар превръщач за инцидент, който стана по време на битка, когато ме спаси от това сърцето ми да бъде извадено от гърдите.

- Красива реч - каза Якоб, - но вече гласувахме и твоя леопард трябва да плати цената, освен ако не си достатъчно превръщач, за да си го върнеш.

Погледнах назад, не към Якоб, а към Ричард.

- Ричард, моля те.

Той поклати главата си.

- Не мога да променя вота, Анита. Бих ако можех. - звучеше уморено.

Въздъхнах.

- Добре, как да си върна обратно Грегъри?

- Тя трябва да спре да бъде лупа, преди да бъде Нимир-Ра.

Това дойде от Парис, която въпреки че се бе върнала в тълпата, все пак успя да наложи гласа си над мястото.

- Мислех, че сте гласували да не съм лупа. - казах.

- Така е - каза Ричард, - но да го направим официално по законите ни, трябва да има церемония, която да скъса връзките ти с нас.

- Дълга церемония? - попитах.

- Може да бъде. - каза той.

- Нека първо да измъкна Грегъри, тогава ще направя каквато ликойска церемония искате от мен.

- Имаш правото да откажеш да отстъпиш. - каза Силви.

Погледнах Ричард.

- Имаш това право.

Лицето му, гласът му, бе неутрален когато го каза. Не можех да кажа дали е щастлив или тъжен от идеята.

- Какво става ако откажа?

- Трябва да защитиш правото си да бъдеш лупа, или се биеш един-на-един битка с всяка доминираща, която иска работата... - и той спря тук.

Силви го погледна, но Якоб бе този който довърши:

- Или може да докажеш, че си достатъчно лупа да продължиш работата чрез помазване на трона.

Просто го погледнах и свих рамене.

- Помазване на трона... какво значи това?

- Чукаш Улфрик на трона пред всички ни.

Вече поклащах глава.

- Някак си не мисля, че нито Ричард или аз сме за публичен секс.

- Малко по-сложно е от това. - каза Ричард.

Той ме погледна и имаше толкова много неща в очите му - гняв, болка - че бе болезнено да издържа на погледа му.

- Сексът не е достатъчен. Трябва да имаме мистична връзка между зверовете си - той замлъкна и помислих, че е свършил,но не бе. - Каквато ти имаш със своя Нимир-Радж. Гледахме се един друг. Не можех да измисля нищо добра да кажа, но трябваше да кажа нещо.

- Съжалявам.

Гласът ми бе нежен, почти тъжен.

- Не се извинявай. - каза той.

- Защо не?

- Не е твоя вината, а моя.

Това ме накара да обърна очи към него.

- Как така?

- Трябваше да знам, че имаш подобна връзка с твоя партньор. По-силна си като човек, отколкото повече истински лупи.

Погледнах го.

- Какви казваш, Ричард? Че искаш да можеше да ме направиш една от вас, докато още имаше шанс?

Той снижи очи, сякаш не можеше да понесе да видя изражението му повече.

Приближих се, достатъчно да го докосна, достатъчно, че вибриращата му енергия премина през кожата ми. Накара ме да изтръпна. Но почувствах нещо друго, нещо, което никога не съм чувствала преди, не с Ричард.

Звярът ми се плъзна по кожата и протегна като игриво коте да удари силата на Ричард. Енергиите ни се сблъскаха една срещу друга и почти можех да видя играта на цветове в главата си, като кремък и стомана един в друг, експерт по технически цветове.

106