Окованият нарцис - Страница 107

107

Чух Ричард да си поема дъх, очите му бяха много разширени. Гласът му бе дрезгав, почти като че се дави.

- Направи ли го нарочно?

Поклатих глава. Не си вярвах да говоря. Искрите утихнаха и бе все едно се облягам на почти солидна стена от сила, неговата и моята, все едно можех да се облегна на тази енергия и това от само себе си щеше да ни задържи от докосване. Накрая открих гласа си, но бе шепот:

- Какво стана?

- Бракът на белезите, мисля. - каза той, гласът му бе също толкова мек.

Толкова много исках да се протегна през тази енергия и да го докосна, да видя дали зверовете ще се търкат един в друг както направиха за Мика и мен. Знаех, че е смешно, той бе вълк, както изглежда аз съм леопард, така че зверовете ни няма да се разпознаят. Но толкова дълго обичах Ричард и бяхме свързани помежду си чрез белезите на Жан-Клод и аз носих частица от звяра му в себе си. Трябваше да знам. Трябваше да знам дали можех да имам с Ричард, това което имах с Мика.

Ръката ми се придвижи и бе като да се буташ в електрическа вдлъбнатина. Енергията бе толкова силна, че премина през кожата ми. Протягах се за рамото му, приятно неутрално място да докоснеш някой, когато той се извърна настрани на трона и изведнъж седеше прав до него. Придвижи се толкова бързо, че не можех да го проследя с очи. Видях началото на движението и края, но средата - мигнах и го изпуснах.

- Не, Анита - каза той, - не, ако не можем никога да се докоснем отново, не искам да чувствам твоя звяр. Може да не сме същото животно, но ще бъде повече отколкото някога е имало между нас. Няма да го понеса.

Оставих ръката ми да се спусне и се отдръпнах достатъчно от трона, за да се върна на мястото си. Нямаше да се извиня отново, но го исках. Исках да плача и за двама ни, или крещя. Знам, че вселената има чувство за ирония и понякога ти се напомня колко садистична може да бъде.

Най-накрая приех косматата му страна, защото имах моя собствена. Можех да бъда почти перфектната любима на Ричард, най-накрая и не можехме никога повече да се докоснем.

24

Ричард седеше отново на трона си и аз стоях достатъчно назад, за да се чувства сигурен. Рафаел, Мика и Рийс се бяха придвижили зад мен, полу-кръг от крале зад гърба си. Би трябвало да ме накара да се чувствам сигурно. Но не. Бях уморена, толкова ужасно уморена, толкова ужасно тъжна. Дори с Мика до себе си, не можех да спра да гледам Ричард, не можех да спра да се чудя, „ами ако”. Ох, знам, никога нямаше да му позволя да ме направи върколак нарочно, но малка част от мен се чудеше. Но казах на тази малка част да млъкне и се заех за работа.

- Искам Грегъри обратно невредим. Как да направя това според ликойския закон? Ричард каза:

- Якоб.

Тази една дума прозвуча толкова уморено, колкото се чувствах.

Якоб пристъпи напред, очевидно доволен от себе си:

- Леопардът ти е тук на нашите земи и не направихме нищо, за да скрием миризмата му. Ако можеш да го проследиш, може да го прибереш у дома.

Погледнах го в очите.

- Трябва да проследя следата му като куче?

- Ако си истински превръщач, можеш да го направиш. - каза Якоб.

- Това не е честен тест - каза Рафаел. - Тя все още не е преминала първата си промяна. Повечето от второстепенните ни сили идват след първото ни пълнолуние.

- Не е нужно да бъде душене - каза Ричард, - но трябва да е нещо, което само превръщач може да направи. Нещо, което само превръщач достатъчно силен да бъде Нимир-Ра или лупа, може да направи.

Той ме погледна, когато каза това и имаше нещо в очите му, нещо, което се опитваше да ми каже.

- Това не звучи особено честно също. - каза Мика.

Ричард продължи да ме гледа, желаейки да го разбера. Не знаех защо просто не свалеше защитите си и не ми позволеше да видя в ума му.

Почти сякаш Ричард е прочел мислите ми, каза:

- Нито върколак, нито плъхолак или леопард, никой не може да ти помогне в откриването на леопарда ти. Ако някой се намеси по някакъв начин, тога тестът е невалиден и той ще умре.

- Дори ако тази сила е метафизическа? - попитах.

Ричард кимна:

- Дори тогава.

Погледнах го, изучавайки лицето му и се чудех. Накрая разтърсих глава. Бях имала видение за където се намира Грегъри и разбрах ситуацията, но нищо не ми даде истинска представа. Всичко, което трябваше да направя бе да попитам някой къде има дупка в земята пълна с кости на дъното. Но не можех да попитам никой тук. Тогава ми хрумна.

- Може ли да ползвам собствените си метафизически сили да ме водят?

Ричард кимна.

Погледнах към Якоб, защото знаех, че възражението ще дойде от негова страна, ако дойде от някой.

- Не мисля, че некромантиката ти ще ти помогне да локализираш леопарда си. Всъщност можеше. Ако костите, на който Грегъри лежеше бяха на голямо пространство в околността, тогава можех да проследя костите и да го открия. Или можех да прекарам цяла нощ преследвайки дупки с животински кости или стари индиански гробове. Имах по-бърз начин, може би не по-добър, но по-бърз.

Седнах на земята, в индианска поза, оставяйки ръцете си на коленете.

- Какво правиш? - попита Якоб.

- Ще повикам мунин.

Той се засмя, силен ясен звук.

- Ох, това ще бъде забавно.

Затворих очи и отворих тази част от себе си, която се занимава с мъртвите. Чух Мариан и приятелите й да го описват като отварянето на врата, но бе толкова много част от мен, че бе повече като отпускане на ръка, като отваряне нещо в тялото си, което е толкова естествено, колкото да се протегнеш през масата за солта. Това прозвуча като ужасно описание на нещо мистично, но мистичните неща наистина са част ежедневието ми. Винаги е там, просто избираме да го игнорираме.

107