Окованият нарцис - Страница 108

108

Мунин са духовете на мъртвите, нещо като расова банка със спомени, който могат да бъдат приемани от ликой, който има способността да говори с тях. Рядка способност; доколкото ми е известно никой в глутницата на Ричард не го може. Но аз можех.

Мунин са просто друг тип мъртви, а аз съм добра с мъртвите.

В Тенеси, мунините на глутницата на Върн и Мариан дойдоха бързо и нетърпеливо -толкова близки до истински духове, заобикалящи ме, нетърпеливи да говоря. Упражнявах се, докато можех да избирам кой да се влезе в мен и бъде способен да говори. Би толкова близо до капалите и медиумите, че Мариан предполагаше, че може да го правя и с нормални призраци, ако поисках. Не исках. Не ми харесваше да споделям тялото си с някой друг, мъртъв или жив. Полазваха ме тръпки, да, наистина. Исках да почувствам присъствието на мунин около себе си, като призрачно тесте карти, от което можех да избера точната карта, която искам. Нищо не ставаше. Мунин не идваха. Или по-точно не дойде група мунини. Винаги имаше един мунин, който идваше, когато повиках и понякога, когато не го правих.

Рейна бе единственият мунин от глутницата на Ричард, който винаги пътуваше с мен. Дори в Тенеси, заобиколена от мунините на друг клан, Рейна бе още там. Мариан каза, че Рейна и аз имаме връзка, макар да не бе сигурна защо. Можех да повикам мунин на стотици години и Рейна, много наскоро мъртва, идваше повече от лесно. Но Маркус, предишният Улфрик, оставаше неуловим. Мислех си, че с новоформиралата ми се сила бих могла да го повикам, но не само Маркус не бе тук, никой не бе. Поляната бе празна от призраци. Не можеше да е така.Това бе мястото, където те консумират мъртвите си, всеки член на глутницата ядеше плътта да поеме спомените и куража, или грешките, на наскоро починалия. Те можеше да решат да не ядат, но бе като върховна не връзка. Рейна бе лош човек и се чудех понякога колко точно зъл трябва да бъдеш, за да не бъдеш свързан с ликойте. Рейна бе толкова лоша, че бих я оставила, но тя бе силна. Може би затова все още бе наоколо.

Въпреки че ако се рееше наоколо като фантомите на глутницата на Върн, тя не бе като тях. Тя бе свързана с мен, все едно идваше от вътре на самото ми тяло, отколкото да идва в мен от отвън. Мариан все още не можеше да обясни как работят нещата с Рейна и мен. Някой нещо просто приемаш и работиш така, защото да направиш нещо друго е като да си удряш главата в тухлена стена; стената няма да се счупи първа.

Рейна ме изпълни като ръка в ръкавица и аз бях ръкавицата. Но работех дълго време да съм способна да я контролирам. Сработихме един вид сделка. Аз използвах спомените и силите й и я оставях да се забавлява. Проблемът бе, че Рейна бе сексуално-садистична нимфоманка, докато бе жива и мъртва нещата не се бяха променили много.

Отворих очи и почувствах усмивката й на устните си, почувствах лицето си да приема нейното изражение. Станах на крака в изящна поза и дори походката ми бе различна. Някога мразех това, сега го приех като цена да свършим работата.

Тя се засмя, с пълен глас, онзи тип смях, който кара един мъж да погледне към бара. Смехът й бе по-дълбок от моя, контралтов, упражнявам съблазнителен звук.

Ричард пребледня, ръцете му се хванаха за трона му.

- Анита? - направи го на въпрос.

- Опитай отново, мой меден вълчо.

Той трепна при прякора. Във вълчата си форма Ричард имаше червеникавокафяв цвят, като червен мед, макар никога преди да не се бях замисляла за това. Доверете се, че Рейна ще мисли за нещо дебело и лепкаво, докато гледа към мъж.

Думите й се появиха от устата ми:

- Не бъди кучка, когато ме викаш за помощ.

Кимнах и бе моя глас, когато обясних на обърканото изражение на Ричард:

- Мислех си за нещо не толкова великодушно за нея. И тя не го хареса.

Якоб тръгна към мен и спря, когато го погледнах с изражението на Рейна.

- Не може да си повикала мунин. Не си ликой.

Странно, но дори не се бях замислила, че ако съм леопард може да не мога да викам мунин. Това би могло да обясни, защото не мога да повикам другите мунини.

- Каза, че некромантиката ми не може да ми помогне, Якоб, не може да бъдат и двете. Или съм достатъчно ликой да повикам мунин или съм достатъчно некроман да си помогна сама.

Ние, Рейна и аз, се вгледахме във високия, клющъв мъж. Рейна го хареса. Рейна харесва повечето мъже. Особено ако мъжът бе някой, с който никога не е правила секс и след глутницата това бе кратък списък. Но Якоб и повече от двайсет други бяха нови. Тя погледна през глутницата и отбеляза новите лица. Поколеба се около Парис и също не я хареса. Не можехме да имаме твърде много алфа кучки в една глутница без да има бой между тях.

Почувствах нещо, което не бях почувствала преди от Рейна - предпазливост. Не й харесваше колко много нови хора е допуснал Ричард в глутницата за толкова кратко време. Тревожеше я. За първи път осъзнах, че не бе само любов, което е накарало Маркус да я постави като лупа. Тя бе силна, но повече от това, по свой си извратен начин, я бе грижа за глутницата, и тя и аз бяхме напълно единодушни за едно нещо: Ричард бе твърде небрежен с нея. Но и двете чувствахме, че можем да оправим това. Бе почти плашещо, че проклетата кучка от запада и аз бяхме напълно единодушни. Или аз бях корумпирана или Рейна не бе толкова корумпирана колкото си мислех. Не знам коя идея повече ме притесняваше.

Разбира се, тя мислеше, че можем да съблазним Ричард да ни остави да убием няколко човека, а аз все още се надявах, че с по малко приятни начини ще успеем. Рейна мислеше, че съм глупачка и не бях сигурна дали не съм съгласна с нея. По-страшно и все по-страшно.

108