Окованият нарцис - Страница 109

109

- Анита.

Ричард отново каза името ми, колебаейки се, все едно не бе сигурен дали съм тук вътре.

Обърнах се, с една ръка оправих косата си, падаща пред лицето ми. Това бе жест на Рейна и гледах как това една движение направи не само Ричард, но Силви и Джамил зад нея, нервни. Не, изпрашени.

Можех да помириша страха им. Смехът на Рейна се появи от устата ми, защото й харесваше. Аз не. Никога не ми харесваше, когато приятелите ми се боят от мен. Враговете ми, добре, но не и приятелите ми.

- Тук съм, Ричард, тук съм.

Той се вгледа в мен.

- Последният път, когато повика мунина на Рейна не можеше да мислиш като себе си с нея вътре.

- Наистина не те оставих всичките тези месеци просто защото се боя от това колко сме близки. Тръгнах си, за да се взема в ръце и част от това бе да се науча да контролирам мунин.

Рейна каза:

- Да ме контролираш? Иска ти се.

Не го каза ясно, само в главата ми. Отне ми известно време да осъзная, че някой неща се казваха ясно и някой не. Объркващо е, но се свиква.

Казах гласно какво видях във видението си:

- Видях Грегъри в дупка, гол, вързан, лежащ на легло от кости. Къде е?

Рейна ми показа изображения. Бе като шоу от бързо сменящи се снимки, но образите идваха с емоции, блъскащи се в мен една след друга. Видях метален люк, който си спускаше с малък въздушен отвор, който оставяше достатъчно светлина да виждаш, ако слънцето е достатъчно високо. Имаше въжена стълба, спускаща се в мрака и се вдигаше, когато не е нужна. Бях Рейна коленичеща до легло от кости, имаше човешки череп до коляното ми. Имах инжекция и инжектирах съдържанието й в тъмнокос мъж, който бе завързан както бях видяла завързан Грегъри, глезени и китки. Устата му бе запушена и със завързани очи. Когато иглата влезе той изшептя и започна да плаче. Дрогата бе, за да не се преобрази.

Обърнах го настрани и видях, че парче кост бе порязала слабините му. Наведох се към мириса на свежа кръв, свежо месо и абсолютно опияняващата смрад на страх, която идваше от мъжа. Не мъж, ликой. Махнах го от себе си, но все още чувствах страх, наркотикът бе излязъл през кожата му, мирисът на сапун от където Рейна го бе почистила, всеки ден, преди да започне тормоза. Знаех, че името му е Тод и той бе говорил с репортер за ликойте, помагайки им да поставят камера при пълнолуние, за пари. Може би той заслужаваше да умре, но не така. Никой не заслужава да умре така. Дойдох на себе си лежаща на земята през трона, със сълзи стичащи се по лицето ми. Джамил и Шанг-Да бяха застанали между мен и тълпата, която се бе придвижила да ми помогне. Клаудия и Игор бях застанали пред тях, а Рафаел хванал Мика за ръка опитвайки се да го убеди да не се проправи пътя към мен чрез бой. Мърл и Ноа се бяха приближили да се присъединят Клаудия и Игор. Всичко това щеше да стане много лошо.

Доказах си, че можа да се изправя на ръце и това малко движение накара всичко да замръзнат на място. Гласът ми бе дрезгав, но мой.

- Добре съм. Добре съм.

Не бях сигурна, че ми вярват, но нивото на напрежение започна да намалява почти веднага. Добре, имах си достатъчно проблеми тази вече и без свободен-за-всички бой. Погледнах към Ричард и всичко, което можех да чувствам бе гняв:

- Така ли щеше да убиеш Грегъри, просто да го оставиш долу докато не изгние?

Гласът ми бе мек, защото ако загубех контрол, не бях сигурна колко точно контрол ще загубя. Познавах Рейна. Не си бе тръгнала. Първо иска своята „награда”. Тя бе свършила работата си. Знаех къде е Грегъри. Дори знаех как да стигна до там. Беше си заслужила наградата. Не смеех да загубя контрол с нея чакаща като акула под водата.

- Казах им да сложат Грегъри някъде далеч от мен. Не им казах да го слагат там.

Бавно застанах на краката си, дори си контролирах тялото, мускулите ми бяха изпълнени с адреналин и трябваше да разпусна.

- Но го остави там. Кой е продължил да слиза долу и да го тъпче с наркотици, за да не се преобрази? Вече нямаш нужда от Рейна да върши мръсната работа. Кой беше? КОЙ БЕШЕ!

Последното го изкрещях в лицето му и гневът бе всичко, което й е нужно. Тя се изля върху мен и последният контрол, който имах падна, защото исках да нараня Ричард. Исках да го направя.

Ударих го, близък удар, извръщайки тялото си, завъртайки накрая ръката си, влагайки всичко, което имах. Направих каквото ни учиха в класа на бойни изкуства ако го правим наистина. Не се целят към лицето на Ричард, но в точна на два инча навътре в лицето му; това бе истинската ми цел.

Бях се върнала в защитна поза преди Джамил и Шанг-Да да имат време да реагират. Почувствах ги да се придвижват към мен и почувствах как другите също се движат. Едното нещо, което се опитвах да избегна и аз го започнах. Рейна ми се смееше в главата, смееше се на всички ни.

25

Ричард бе навел към едната ръка на трона си, косата покриваше лицето му, когато Силви сграбчи ръката ми. Не се борих с нея. Пръстите й се забиха в ръцете ми и знаех, че ще имам синини на сутринта. Или може би не. Може би щях да се излекувам. Якоб гледаше всичко това с изненада и задоволство.

Погледнах назад и открих бодигардовете да се бият. Леопардите и плъховете се бяха разпрострели, вълците започнаха да се приближават към тях. Отворих уста да извикам нещо, но гласът на Ричард се разпростря над поляната.

- Достатъчно!

Тази една дума накара всички ни да замръзнем и обърнахме шокирани лица към него. Той стоеше прав пред трона си, кървави пръсти имаше по едното си рамо и горната буза. Едната страна на лицето му бе червена. Никога преди не съм правила толкова вреда.

109