Окованият нарцис - Страница 110

110

Изплю кръв и каза:

- Не съм наранен. Някой от вас са били вътре в oubliette. Знаете какво бе, докато Рейна бе жива. Можете ли да вините Нимир-Ра, че съм сложил леопарда и там долу?

Можеше да почувстваш как напрежението спада, докато вълците отстъпваха. Ричард трябваше да заповяда на Джамил и Шанг-Да да отстъпят и те, и Клаудия, и Игор се блъснаха един друг като приятели, който все още не знаят кой е по-корав. Не бях осъзнала, че Клаудия е почти с шест инча по-висока от Джамил, докато не се отдръпнаха един от друг и той трябваше да се поизправи, за да срещна погледа й.

Силви прошепна в ухото ми:

- Добре ли си?

Погледнах Ричард. Все още кървеше.

- Като изключим смущението, да.

Тя ме пусна, бавно, сякаш е несигурна дали е безопасно да го направи. Застана до мен, между мен и Ричард, докато той не я побутна назад.

Той застана пред мен и се вгледахме един в друг. Кръв все още се стичаше от устата му.

- Имаш доста добър юмрук сега. - каза той.

Кимнах.

- Ако бе човек, какво щях да съм ти направила?

- Счупиш челюстта ми или врата ми.

- Не исках. - казах.

- Твоя Нимир-Радж ще те научи как да преценяваш силата си. Можеш да спреш да ходиш на уроците си по бойни изкуства за известно време, докато разбереш как работи тялото ти.

- Добър съвет. - казах.

Постави ръка на устата си и тя се появи цялата в кръв. Трябваше да се преборя с желанието да взема ръката му и оближа кръвта. Исках да се покача на тялото му и притисна уста към неговата и да го изпия. Образът бе толкова реален, че трябваше да затворя очите си, за да не го виждам пред себе си полугол, кървящ, сякаш това щеше да ми помогне да не го желая. Не помогна. Можех да подуша кожата му, миризмата му и прясната кръв, захарна глазура, която не можех да имам.

- Върви вземи леопарда си, Анита.

Отворих очи и го погледнах.

- Оubliette бе едно от нещата, за който се бори против, докато бе под командването на Маркус. Каза, че е нечовешко. Не разбирам как можа да го използваш.

- Той бе там от почти ден, докато попитах къде са го сложили. Това бе моя грешка.

- Но чия бе идеята да го сложите там? - попитах.

Ричард погледна към Якоб. Погледът му казваше всичко.

Тръгнах към високия мъж.

- Никога не ми се обади, Якоб.

- Получи обратно леопарда си, какво значение има?

- Ако още веднъж докоснеш някой от хората ми, ще те убия.

- Ще поставиш ли котетата си срещу глутницата ни?

Поклатих глава.

- Не, Якоб, това е лично, между мен и теб. Знам правилата. Ще направя това лично предизвикателство между теб и мен и това значи, че никой не може да ти помогне.

- Или на теб. - каза той.

Погледна надолу към мен опитвайки се да използва тялото си да ме сплаши. Свикнала съм да съм ниска. Хвърлих му смъртоносен поглед, докато усмивката на лицето му не изчезна и той отстъпи крачка назад, което го вбеси. Но не се върна на мястото си. Якоб може и да може да убие Ричард в честен бой за доминация, но никога няма да бъде истински Улфрик.

Приближих се до него, достатъчно, че добра обида би ни докоснала.

- Има нещо слабо в теб Якоб. Мога да го подуша, също и те. Може да предизвикаш Ричард и победиш, но глутницата никога няма да те приеме за Улфрик. Победата ти ще ги разкъса - ще е гражданска война.

Нещо премина през очите му.

- Това не те плаши. Не ти пука. - казах.

Той пристъпи към мен, извръщайки очи, лицето си.

- Чу Улфрик. Върви вземи обратно котката си преди да променим решението си.

- Не можеш да промениш мнението си без сто ватова крушка и екип помощници.

Той се взря в мен. Понякога хумора ми е малко ексцентричен или може би просто не е смешно. Якоб не го намери за смешно.

- Върви с нея, Силви, увери се, че има всичко необходимо да го извади от там и върне до колите им безопасно. - каза Ричард.

- Сигурен ли си, че искаш да отида? - попита тя.

- Ние ще останем с него. - каза Джамил.

Никой от тях не се опита да прикрие факта, че гледат към Якоб, докато го казваха. Не само, че не му вярваха, но не им пукаше, че той знае, че не му вярват. Как нещата се стигнаха до тук? Какво се бе случило в глутницата, което никой все още не ми е казал? Много, от това, което се вижда от израженията на лицата на всички.

- Тя не може да се прибере преди церемонията да скъса връзките си с глутницата. - каза Якоб.

- Тя ще прибере, когато аз кажа да се прибере. - каза Ричард, гласът му бе нисък и изпълнен с онзи дълбок тон, който придобиваше гласа му, близко до ръмжене и нечовешки.

- Кандидатките са дошли подготвени тази вечер, Улфрик, облечени за теб.

- Тогава могат да се облекат да ме зарадват друга вечер.

- Ти разочароваш...

- Започваш да надвишаваш правата си, Якоб.

Имаше нещо в начина, по който го каза, защото Якоб най-накрая млъкна и леко се поклони. Но успя да направи движението преиграно и от разстояние си личеше, че не го мисли. Но той склони очи заедно с главата си, докато се поклони до китката си. Грешка е да извръщаш очи от опонента си.

Попитах:

- Все още ли съм лупа до церемонията?

- Предполагам. - каза Ричард.

- Да. - каза Силви. И се погледнахме взаимно.

- Добре.

Ритнах Якоб в лицето, въпреки че не бе толкова силно колкото ударих Ричард. Не трябва да ритнеш толкова силно да получиш същата вреда.

Гледах кой в глутницата ще направи движение към нас и кой не. Не видях какво правят всички, но видях достатъчно. Никой близо до трона не направи и крачка да ме спре или да му помогне.

Якоб се заклатушка на краката си. Носът му бе разпръснат като презрял плод. Кръв се стичаше по лицето му, по ръцете му като червена вода. Той извика срещу мен, глас изпълнен с кръв, която навлезе надолу по гърлото му.

110