Окованият нарцис - Страница 112

112

- Какво аз и моята лупа правим или не правим, не е твоя работа.

Видях я да отстъпва все едно я бе ударил или може би бе ударил гордостта й. Тя наистина си мислеше, че може да го съблазни и той да избере нея. Можех да й кажа, че сексът не е ключът към сърцето на Ричард. Харесваше го достатъчно, но не един от приоритетите му, не и ако се смесва с други неща. Това бе същата грешка, която Рейна бе направила с него или една от грешките, който бе направила с него. Рейна също никога наистина не го разбра с Ричард.

- Не можеш просто така да решиш да не гласуваш за това. - каза Якоб.

- Да - каза Ричард, - мога.

Застанах зад Якоб:

- Това значи да си Улфрик, Якоб.

- Ще се върнеш към диктатурата след всичките онези възвишени разговори - каза Якоб.

- За тази нощ е достатъчно, че Анита е моя лупа и това няма да се промени. Ще обсъдим всичко останало по-късно.

- Казвам да гласуваме дали глутницата иска да се върне към диктатура. - каза Якоб.

- Ако някой не намести този нос ще зарасне накриво. - казах.

Погледна ме.

- Ти стой настрана от това.

Ричард повика мъж с къса кафява коса и изискани мустаци. Той свали раницата от раменете си и започна да вади медицински запаси.

- Оправи носа му - каза Ричард и се обърна към Силви. - Когато е превързан избери някой хора и ескортирай Якоб до oubliette.

Чу се мърморене из тълпата. Един ясен глас, който не бях чувала преди, каза:

- Не можеш да направиш това.

Ричард погледна напред, търсейки из тълпата и те замръкнаха под погледа му. Силата му се плъзна от него като горяща невидима мъгла, нещо, което полепва по кожата ти и ти е трудно да дишаш. Те отбягваха очите му; някой дори паднаха в поза на подчинение, телата им ниска към земята, очи нагоре, ръце и крака до тялото, карайки ги да изглеждат малки и безпомощни, ясно искайки да не бъдат наранявани.

- Аз съм Улфрик тук. Има ли сред вас, който не са съгласни с това, тогава те спокойно могат да предизвикат следващия в линията, и следващия след това, докато не са Фреки, после да се обявят за Фенрир и тогава може да ме предизвикат. Ако ме убиете може да бъдете Улфрик и може да наложите каквато си искате политика. До това време, затваряйте си устите и следвайте заповедите ми.

Не мисля, че някога съм чувала Ричард да псува. Тишината бе достатъчно тънка да се среже. Якоб я сряза, както и знаех, че ще. Избута мустакатия доктор настрани, докато ниския мъж се опита да превърже носа с както изглеждаше марля.

- Анита се показа като подкрепа и като твой гръбнак. Убива ли и измъчва ли за теб както Рейна за Маркус?

Юмрукът на Ричард се появи от нищото, толкова бързо, че не можех да го проследя. Бе почти магическо. В един момент Якоб бе прав, в следващия момент бе на земята с очи обърнати навътре към главата му.

Ричард се обърна към останалите, засъхналата кръв украсяваше голото му тяло, косата му стана от бронзова от светлината на факлите. Очите му бяха кехлибарено вълчи и изглеждаха повече златни от нормалното срещу по-тъмния от обикновено летен тен.

- Мислех, че сме хора, не животни. Мислех, че можем да променим старите начини и направим нещо по-добро. Но всички почувствахме, когато Анита и леопардите й се събраха. Нещо сигурно и добро. Опитах се да бъда търпелив и добър и вижте докъде стигнахме. Якоб каза, че Анита е моя гръбнак. Но тя прави нещо правилно, нещо, което ми липсва. Ако не ще приемете доброта, тогава ще трябва да опитаме нещо друго - той ме погледна с тези извънземни очи и каза. - Нека вървим за леопарда ти. Трябва да го извадим от oubliette преди Якоб да се съвземе.

И се оправи през дърветата и остави останалите от нас да вървим след него. Нямаше въпроси за това какво да правим. Последвахме Ричард в дърветата. Последвахме Улфрик, защото трябва да следваш своя крал, ако е достоен за името. За първи път изобщо си помислих, че може би, само може би, Ричард щеше да бъде Улфрик.

26

Шахтата беше с кръгъл метален капак на земята. Той стоеше посредата на сечище, изпълнено с високи, тънки дървета. Орлови нокти* деряха капака от една страна, листата се бяха натрупали по земята, толкова много, че мястото изглеждаше непокътнато. Никога не бих го намерила, ако не знам, че е там.

Шахтата* (oubliette), от френски означава малка забрава, но това е място, на което слагаш хора които планираш никога да не извадиш. Традиционно е дупка, в която спускаш някой, който не може после да излезе сам. Не ги храниш и не им даваш вода, не им говориш, не правиш нищо. Просто си тръгваш. Има шотландски замък, в който откриха шахта, която буквално е била зазидана и забравена, откриха заради модерно престрояване. Пода бил запълнен с кости и пари от осемнадесети век сред остатъците. Има отвор през който можеш да видиш основният салон за хранене, можеш да помиришеш храната, докато умираш от глад. Спомням си че се чудех дали са могли да чуят хората, крещящи под тях, докато са се хранили. Повечето шахти са по - изолирани, така че веднъж щом го оставиш никога да не ти се налага да се притесняваш за затворника.

*oubliette от френски означава малка забрава, в България така хората наричат шахтите.

Двама върколака в приятна човешка форма коленичиха до капака и започнах да го вдигат за двете метални дръжки. Нямаше ключ. Те просто затварят капака и си тръгват. По дяволите.

Капака се вдигна и го отнесоха. Тежък, просто в случай, че адреналина се покачи на високо ниво и причини превръщане. Дори в животинска форма все още ще ти бъде трудно да преминеш през този капак.

Отидох до ръба на дупката и миризмата ме накара да се отдръпна. Миришеше на тоалетна в двор. Не знаем, защо това ме изненадва. Грегъри е бил там за колко, три дни, четири? Във филмите говорят за смъртта от романтична гледна точка, ако такъв ужас е наистина романтичен, но никой не мисли за вътрешните неща или за факта, че когато трябва да се изходиш трябва да го направиш. Това не е романтично а просто унизително.

112