Окованият нарцис - Страница 113

113

Джамил донесе въже и го закачи големи метални скоби от едната страна на дупката. Въжето падна в мрака с сух, хлъзгав звук. Принудих се да отида обратно на ръба на шахтата. Сега бях подготвена за миризмата и под тази миризма, в това толкова малко пространство, беше суха миризма, суха, прашна миризма. Миризма за стари кости, стара смърт.

Грегъри не бе най - силният човек когото познавам, не е дори и в топ сто. Какво му бе направено, за да лежи там в тъмнината вонята на стари кости, стара смърт притиснала се в тялото му? Дали са му обяснили как ще го оставят тук да умре? Дали са му казвали всеки път, в който са поставяли капака, че никога няма да се върнат отново освен, за да му сложат нова доза с наркотици.

Дупката бе перфектно черна, по - тъмна от изпълненото със звезди черно небе, по -тъмна от всичко, което бях виждала от доста време. Бе достатъчно широка, за да е възможно широките рамене на Ричард да мината и навлязат в тъмнината, но едва. Колкото по -дълго гледах, толкова по тясно сякаш ставаше, като някаква огромна черна уста чакаща да ме погълне. Споменавала ли съм че имам клаострофобия?

Ричард дойде да застане до мен, гледащ надолу в дупката. Държеше не светнало фенерче в ръката си. Нещо трябва да се е показало на лицето ми, защото той каза:

- Дори и ние се нуждаем от светлина, за да виждаме.

Протегнах ръка за фенера.

Той поклати глава.

- Аз оставих това да се случи, аз ще го извадя.

Бе мой ред да поклатя глава.

- Не, той е мой.

Той коленичи до мен и проговори меко.

- Мога да помириша страхът ти. Знам че не харесваш затворени пространства. Погледнах обратно в дупката и се оставих да призная точно колко се страхувам. Бях толкова уплашена, че можех да вкуся нещо плоско и металическо на езика си. Толкова уплашена, че пулсът ми ме биеше в гърлото, като нещо хванато в капан. Гласът ми излезе спокоен. Радвах се за това.

- Няма значение че се страхувам. - Докоснах фенера, опитах се да го издърпам от ръката му, но той го задържа. И, нещо като война напред назад, в която вероятно щях да загубя, нямаше да го измъкна от него.

- Защо трябвада си най - твърдата, най - коравата? Защо не можеш, само веднъж, да ме оставиш да направя нещо за теб? Да слезна в дупката не ме плашеше. Нека го направя за теб. Моля. - гласът му все още беше мек и той се бе бавел достатъчно към мен че можех да помириша изсъхналата кръв по него, богатостта на свежата кръв в устата му, сякаш някакво малко порязване не се бе излекувало напълно.

Поклатих глава.

- Трябва да го направя, Ричард.

- Защо? - Гласът му съдържаше наченки на гняв, като топъл шамар.

- Защото ме плаши и да разбера дали мога.

- Можеш какво?

- Дали мога да сляза в дупката.

- Защо? Защо се нуждаеш да знаеш? Доказала си се пред мен и всички останали тук че си твърда. Не остава нищо което да доказваш.

- На мен, Ричард, имам нещо да доказвам на себе си.

- Каква разлика ще направи това да слезеш в някаква мръсна дупка? Никога няма да трябва да го правиш отново, Анита. Просто не го прави.

Погледнах го, недоумението в лицето му, в очите му, които се бяха върнали към нормалното, перфектно кафяво. Опитвам се да обяснявам такива неща на Ричард от години. И най - накрая разбирах, че той никога няма да разбере, а аз бях уморена да се опитвам да се обяснявам, не само на Ричард, на всички.

- Дай ми фенерчето, Ричард.

Той го държеше и с двете си ръце.

- Защо трябва да правиш това? Просто ми кажи. Толкова си изплашена че устата ти е суха. Мога да го вкуся по дъха ти.

- А аз мога да вкуся свежата кръв по твоята, но трябва да го направя, защото ме плаши. Той поклати глава.

- Това не е кураж Анита, това е инат.

Свих рамене.

- Може би, но все пак трябва да го направя.

Стисна фенера по - силно.

- Защо? - И някак мисля че въпроса бе повече от шахтата и причината поради която исках да вляза.

Въздъхнах.

- Все по - малко и по - малко неща ме плашат Ричард. Така че, когато открия нещо, което ме притеснява, трябва да го тествам. Трябва да видя дали мога да го направя.

- Защо? - той изучаваше лицето ми сякаш го помнеше.

- Просто, за да видя дали мога.

- Защо - гнева беше повече от намек сега.

Поклатих глава.

- Не се състезавам с теб, Ричард или с някой друг. Не ме интересува кой е по - добър или по - бърз или по - смел.

- Тогава защо го правиш.

- Единственият човек с когото се състезавам съм аз, Ричард и ще си падна в очите, ако те оставя, или някой друг са слезе в дупката. Грегъри е мое момче, не твое, аз трябва да го спася.

- Ти вече го спаси, Анита. Няма значение кой ще влезе в дупката.

Почти се усмихнах, но не сякаш ми е забавно.

- Дай ми фенера, моля те, Ричард. Не мога да ти го обясня.

- Твоят Нимир Радж, разбира го? - Гнева гореше срещу кожата ми, като рояк пчели. Почти болеше.

Намръщих му се.

- Питай го сам, сега ми дай фенерчето. - ако ми се ядосаш, не ми отнема много време да се ядосам и аз.

- Искам да бъда твоят Улфик, Анита, твоят тип, каквото и, по дяволите, да означава това. Защо не ме оставиш да бъда... - той спря да говори и извърна поглед.

- Мъж. Това ли щеше да кажеш?

Той погледна обратно към мен и кимна.

- Виж, ако продължим да се срещаме, или каквото и да правим, трябва да се разберем за нещо. Егото вече ти не е мой проблем. Не бъди мъж за мен, Ричард, бъди човекът от когото се нуждая. Не трябва да си по - голям и по - смел от мен, за да бъдеш мъж. Имам мъже приятели, които прекарват по - голямата част от времето си, опитвайки се да докажат, че са по - големи, с по - големи топки от мен. Не ми е нужно това от теб.

113